Аз лично, моят ученолюбив и жаден за нови знания, усещания и впечатления мозък, си го харесвам и така - не искам промени. Сигурен съм, че разни хора тип "батка", "мутра" и пр., които искат пък вечен лайф тип "жени, коли, ядене, пиене и пр.", също нямат нужда от промени, защото ще им е кеф така вечно (или поне в скромния срок от 2-3 хиляди години).
Самата идея за райско блаженство (вечен живот в Рая) се базира на нещо такова - вечно удоволствие. В опитие пък там с мишки ли, плъхове ли, също установяват, че дадеш ли (с електродите в мозъка, центровете на удоволствието) възможност за "вечно удоволствие", мишоците натискат само това копче, да им стимулира щастието и въобще даже не им пука за храна, вода - може да си умрат така, "щастливи".
Залагам на тезата, че един вечен живот ти дава шанс за постигане на щастие (даже само по 1 лев на месец да спестиш, в рамките на една вечност, някой ден ще имаш за дори 10-стаен апартамент, за 2-3 яхти, за всички класически книги по света и за каквото си искаш). Това е по теорията/теоремата, че ако безкрайно голям брой маймуни безкрайно много време набират произволно текст, то някой ден ще се получи смислено произведение (напр. текст от Шекспир) - повече за тази теорема:
https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B0_%D0%BE_%D0%B1%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%B5%D1%87%D0%BD%D1%8B%D1%85_%D0%BE%D0%B1%D0%B5%D0%B7%D1%8C%D1%8F%D0%BD%D0%B0%D1%85 (на руски).
За боледуването - мисля, че безкрайно боледуване е невъзможно - рано или късно от боледуването или ще се умре, или ще се приспособи тялото (все пак това е безкрайен срок за приспособяване!) или самите болести (в безкрайността) ще отшумят (ще се изтощят, понеже те, по дефиниция, не са безкрайни). Това само теоретично, разбира се, защото болестите са най-различни.
Ами то мозъкът си има механизми да "обезличава" неизползваните паметови следи, да ги "складира", казано дилетантски - да ги забравя. (Ясно, че абсолютно забрявяне няма, но някои даже и под хипноза трудно си спомнят, та го приемем като поне "задоволително ниво на забрава".) (За мен, често, е удоволствие да си припомням някое позабравено знание - примерно забравил си коя е столицата на Буркина Фасо и търсиш - намираш: "Уагадугу"!
Сигурен съм, че много хора ще са радостни да си спомнят/припомнят безкрайно неща като вкуса на нещо, страстта от нещо и пр.)
Да не забравяме и самите по-нисши, не-паметови удоволствия - примерно да си лежиш в джакузи и да си пийваш любим коктейл; да ти правят любимия масаж; да гледаш нови филми с любими актьори... Леле-леле, толкова много удоволствия на този свят - само вечен живот ми дай на мен! Жаден съм за тях! (Може би, защото ги познавам и оценявам повече от доста други хора по света, неуспели да се докоснат до тях или поне не успели по този начин.)
Според мен тези от старите, които не искат да учат, са просто от по-несвикналите да учат. Защото си има учени и философи, които до последен дъх са учещи и интересуващи се от тематиките. Даже влизат в универститети и записват висше на преклонна възраст. Имаше един китаец такъв. Питат го: "Защо? Нали скоро ще умреш?", отговаря: "Защото в момента съм жив и ми се учи, докато съм жив."
Приемам в един момент да спра да уча и всичко да ми е на 100% запълнено. Нямам грижи - тогава нон-стоп на друго ниво вечен живот: любима храна, любими напитки, любими спортове, любими занимания, любими изживявания (вече споменах - масажи, сауни... и разни в стил "мъжете знаят защо"
). Все пак само малка част от човека е интелект - повечето е инстинкт, потребност (какво беше казал един психоаналитик - че като легне на кушетката един човек - той вижда не само човек в мозъка му, но и бозайник, и влечуго). Искам да кажа, че по-нисшите нива в мозъка са си жадни за удовлетворение - замисляйки се, много мислители стигат до извода, че повечето е удоволствие - дори самото облекчение, което човек изпитва, когато се храни или когато пие вода - това е вид удоволствие! Има ли вечни удоволствия - значи и самото
безмъртие не само не е обезсмислено, а е нещо супер-яко!
"Защо да си безсмъртен, ако няма да помниш миналото си?!"
А, ако умреш и пък съвсем нищо не помниш, къде му е смисълът да си живял? Кое те прави по-различен от мравката? Толкова много еволюция и мъки, че да се достигне такова ниво на организирана биологична материя (мозъчната) и накрая просто да умре, да се разпадне... (а като гледаш как някои, дори и големи умове, тънат в забвение, не се надявай на "родовата памет"!!! Пък и всъщност, ако ТЕБ вече те няма, какво значение има дали те помнят или не те помнят! Така че - аз по-добре да си живея колкото се може по-дълго и да се радвам на животеца, а който иска - да си мре).
Аз проблеми с психиката нямам, ако ми кажат, че ще живея; имам, ако ми кажат, че ще умирам. Не ми се мре. Това да ти се мре (ако не си съвсем в нужда за умиране) не е нормално - противоречи на
инстинкта за самосъхранение (да не говорим пък за
инстинкта за продължение на рода, демек - секса, който е толкова важен за всеки здрав, прав и нормален мъж - за жените няма да повдигам дума, че там е "сложно" - някои са наистина фригидни, някои се правят на такива или на много морални, трети искат, но не толкова колкото мъжете, четвърти пък искат, но "само ако ще се оженим", някои се замонашват, има и лезбийки... и пр., и пр., и пр. - много сложна темата).