Катастрофата
Е-разказ (електронен разказ)
Автор: Джисър Каралтай
Минаваше 3 следобед, а в отдалечения парк стоеше само един старец с вестник в ръце и едно момиче с малка книжка, с нарисувана на корицата класическа рисунка на хубава средновековна жена. Самото момиче приличаше на въпросната средновековна жена, с тази разлика, че беше дори по-красиво. Имаше гладко лице, нежно носле и красиви бадемови очи, и тъмна коса. Беше красиво и привлекателно дори без да се старае да бъде такова.
Чакаше някой. И в далечината се появиха няколко наркомана. Надрусани, нагли. Единият се опита да запали със запалка вестника на старецът, който се дръпна уплашен и се развика, а другите се насочиха към момичето, което замръзна на място, но онези в миг се спряха, защото зад него се показа фигура на млад мъж, който беше извадил пистолет. Надрусаните се направиха, че нещо са се отнесли и избягаха навътре из парка. Пистолетът ги беше впечатлил. А той беше просто газов, но това нямаше значение, щом вършеше работа... поне досега. Тя го познаваше и скочи да го посрещне.
- Мария, добре ли си? Какви бяха тези ненормалници? - попита той и поиска да я хване за ръката утешително, но не посмя, защото досега не я беше пипвал по никакъв начин, макар и да я харесваше много.
- Не знам. - каза тя леко уплашена, - Повече не трябва да се срещаме тук.
- Ха-ха-ха! - появи се и някакво момче. - Тези са навсякъде, бе, Майра! Няма къде да се избавиш от тях. Само някъде в чужбина сигурно...
Той й беше съученик и макар и тя да се казваше Мария, той я беше поанглийчил на "Майра", за да се прави на интерсен или просто, защото така му се струваше по-благозвучно, не се знаеше.
- Прав си, Димитров. - каза Мария, - Само че аз искам да живея тук, а не в чужбина. И да имаме нормален живот тук.
- На него защо му викате "Димитров", а не на име? Може да му измислите и на него нещо поанглийчено, както той те е почнал с "Майра", та "Майра"... примерно може да му отива много "Кейн". - каза онзи с газовия пистолет, който тъкмо се опитваше да си го прибере предпазливо в джоба, защото нямаше допълнителни пари за кобур. Опита се да развесели малко обстановката, защото знаеше, че ще се стигне отново до старият им спор, на момчето и момичето, къде е по-добре да се живее. А той беше съгласен, че в тази държава няма много бъдеще, защото всичко вървеше от зле на по-зле. Просто не искаше да застава на страната на Димитров, а не искаше и да се противи на Мария, защото само мислеше как да я накара да го погледне с малко по-добри очи.
- Айде да се махаме оттук, защото онези ако се върнат и ще трябва да ги пребия! - рече Димитров, който доста си вярваше и даже съвсем сериозно, без да е имал и един сериозен бой, си представяше, че лесно се нокаутират 4-5 човека, "ако много се ядосаш и имаш желание", както се беше изразил веднъж.
Преместиха се в една по-централна градинка.
- Майка ми се премести да работи в Кабелната телевизия. - съобщи им Мария докато се настаняваха на една пейка.
- Трябва да се хване да си направи собствена фирма, вместо да работи в Кабелната. - беше категоричен Димитров, който просто бе роден със златна лъжичка в устата (тоест беше синче на богати родители) и си мислеше, че така, лесно, се почва бизнес.
- Трябва начален капитал за такова нещо. - усмихна се тъжно баткото, който още се опитваше да намери най-правилното място за газовия си пистолет в джоба. Той се движеше винаги въоръжен. Започна да го прави след като един негов, много умен състудент, който много разбираше специалността си и четеше много книги, веднъж беше казал: "От всички мои приятели и познати май само аз останах един-единствен да се движа невъоръжен по нашите улици." Това подейства като сатори (на японски - "просветление") на доста от онези, които го слушаха. След като се замислиха за няколко часа и се присетиха какви престъпления стават около тях, и как престъпността и злото все повече и повече се настаняват в доскоро уреденото им, и спокойно общество, те лека-полека започнаха да се въоръжават. Не бяха много сигурни, че това ще им помогне да оцелеят в критична ситуация, но поне се успокояваха, че някакви мерки са взети.
- Мииии, ще намериш отнякъде... в краен случай кредит теглиш от банката! - рече ентусиазирано Димитров, за който като богат човек, "морето беше до колене".
- Димитров, лесно ти е на теб да "намериш отнякъде", когато вашите са толкова богати. - рече му с нежния си глас, но с твърд тон Мария, която не му цепеше никога басма.
- А и кредитите не се отпускат на всеки. - допълни дружелюбно баткото, който се опитваше през цялото време да ги помирява, за да не се скарат и да се получи неудобно; все пак, те макар и по-малки от него, му бяха приятели.
- Ето го и Начо! - провикна се Димитров, който видя някакво момче с азиатски черти. Беше наполовина виетнамец. Също от богато семейство. Присъедини се към компанията. Отвори една "Пепси Кола". Пи няколко глътки. После реши да почерпи - протегна ръка пред останалите:
- Някой иска ли?
След като никой не пожела, той просто се пресегна до близкото кошче и я изхвърли.
- Как е в музикалното? - попита баткото, който знаеше, че Нгуен (Начо) учи там.
- Добре е. Днес играхме футбол с големите. - каза Начо. Димитров го пита на какво свири. Начо му отвърна, че все го пита и все забравя; че му е казал поне 10 пъти досега, че свири на тромбон и на цигулка. Мария ги слушаше разсеяно. Очите й бяха някакси тъжни. Баткото забеляза това. Опита се да поговори за хармонията в музиката, за мелодията - да изпъкне с малко знания пред нея - това беше просто един от многото му, но неуспешни опити да я впечатли - и този път не му се получи.
Започна да се стъмва, Мария реши да си ходи, живееше на малко по-отдалечена улица, която нощно време се изпълваше с улични кучета, пияници, наркомани и понякога с разни други опасни елементи. Димитров нямаше абсолютно никакво намерение да я изпраща, защото се беше загледал в новия "Плейбой", който Нгуен си беше купил.
- Такава, с такива гърди да мога да набарам! - възкликваше той и обръщаше на другата страница. В същото време баткото се беше заприказвал с Нгуен за Виетнам, защото много обичаше Изтока и си говореха за град на име Хюе (Huế), който се оказа, че бил бивша столица на страната, и там имало много исторически забележителности. Бяха стигнали до много интересна част, а Нгуен разказваше добре, понеже баща му беше оттам и беше ходил с него вече 3 пъти в Хюе. Въпреки, че беше страшно интересно за младежът всичко това, щом чу, че Мария си тръгва, той веднага, като програмиран робот, се изправи и кавалерски каза, че ще я изпрати.
- Ама... такова,... - понечи да каже тя, че няма нужда, но се съгласи с удоволствие, предвид че си знаеше в какъв квартал и на каква улица живее.
Вървяха вече в полумрак. Градинката, в която бяха останали Димитров и Нгуен да доразгледат "Плейбоя", остана отдавна зад гърба на Мария и този човек, който беше радостен, че може да повърви с нея докато я прибере безопасно вкъщи. Вече се виждаха няколко звезди на ясното вечерно небе. Тя вдигна очи, посочи една и го попита:
- Това Вечерницата ли е?
- Да. - каза той убедено, въпреки че знаеше само 2 звезди - тази и още една.
- Ха! Познах. - каза си тя доволна, но тъжно допълни: - Поне нещо да ми провърви днес... и то какво "днес"? От седмици, от месеци... Знаеш ли, най-доброто нещо, което ми се случва досега от толкова много време е, че познах една звезда.
Това му прозвуча много тъжно. Той знаеше, че у тях имат някакви проблеми, но не искаше да разпитва, макар и да му се искаше да знае, да помогне, ако може с нещо.
- Знаеш ли, утре сутринта, ако станеш малко по-рано, можеш пак да познаеш, защото същата звезда ще е Зорница. Всъщност това е планетата Венера. Вечерно време й казват "Вечерница", а сутрешно - "Зорница".
- Наистина ли е една и съща? Знаех, че е Венера, не знаех, че е и Зорницата Венера... браво! Знаеш толкова много. Личи си, че си студент.
"Студент, който много те обича." искаше да отвърне той, но въобще нито имаше смелостта да го направи, нито мислеше, че има някакъв смисъл. Най-много да я уплаши. А му се искаше и тя да го заобича, поне малко... Бръкна в джоба си. Не, не в онзи с газовия пистолет, а в другия. Извади една рисунка, която беше рисувал за нея 8 дена без прекъсване. Беше опитал да направи една репродукция на любима нейна картина - една от онези, които тя гледаше в книжката, която цял ден носеше със себе си. Даде й я. А тя просто ахна. Явно се беше получило добре. Поне в нейните очи.
- Мале-е-е... Много добре е станало. Ти ли го нарисува?
- Аз. - каза той и беше толкова щастлив, че я е впечатлил, че въобще беше забравил, че скоро ще навлезнат в нейните опасни улици, където никога не се знаеше какво ще стане и където човек осъзнаваше, че каквото и да има по света, там едно нещо със сигурност липсваше - полицията! Помисли си, че когато е толкова щастлив нищо от страшните елементи там не можеше да го изплаши и би се бил дори с голи ръце с всичко и всеки, който ги нападне, дори и с цената на живота си. В същото време, частичка от него се питаше "А има ли смисъл, при положение, че тя не ми е дори гадже?"
- А с Мая какво стана? - извади го от обърканите му мисли Мария.
- С нея ли? - сепна се леко той, - Не съм я чувал, нито виждал от 3 години. Тя е в чужбина вече.
- Никога няма да я забравиш. - заключи ей-така Мария. Беше й разказвал, колко много е обичал тази Мая, явно я беше впечатлил с всеотдайна и силна обич. В този момент обаче той наистина не искаше да си спомня за Мая, беше с толкова добро и красиво момиче - с Мария, защо й трябваше да му напомня за Мая?! Това го поядоса мъничко, но понеже не можеше да й се сърди даже и за секунда, по-скоро използва този малък яд, за да се окуражи да я попита нещо, което все искаше да я пита, но едва сега се реши да събере нужната му смелост:
- А ти защо си толкова сигурна? Аз почти бях успял, ако не ми я беше споменала. Да си живее живота и да е жива и здрава. Остави Мая, кажи за Димитров. Харесваш го, нали?
- Него?! Ха! - засмя се иронично тя, но сякаш очите й светнаха по-ярки и от Вечерницата.
- Харесваш го, ясно. - каза уверено той, опитвайки се да се подсмихме великодушно и неревниво, но не знаеше доколко му се получава.
- Той какво има за харесване? - попита някак риторично тя. Той я погледна, бялото й пуловерче със сребристи нишки блестеше, докато пристъпваха плавно по улицата, която по чудо тази нощ беше спокойна и дори някакси красива, защото бе обляна в лунна светлина, а някакви нестрахуващи се от студа щурчета пееха безгрижни своите песнички.
- Всичко, което нямам аз? - отвърна също тъй риторично и замислено той... но не продължи нататък, защото тя нарочно или не му посочи някаква катеричка, която се стрелкаше напред-назад.
Изпрати я; за първи път. Тя не знаеше, че той беше идвал тук често, понякога само да зърне светлината на прозорчето й. Да усети нещо - макар и само фотони светлина - което и тя усеща в момента.
* * *
Минаха няколко дена. Той беше в компанията на няколко местни поети. Четоха си стихотворения. Много го беше впечатлило стихотворението на един поет-алкохолик. Този поет се бе разделил с приятелката си, която го беше оставила заради алкохола и пишеше в стих, че луната ще му напомни за лицето й... Пиян, но произвеждаше поезия... Не беше обаче такъв случаят с Димитров, който малко по-късно, посред бял ден, също беше пиян, но не произвеждаше поезия, а се заяждаше с хората по пътя. В един момент прекали като каза на някакви случайни хора: "Гаджето ти е много красиво, за разлика от тебе, чукундур!"
- Ти така не усещаш ли, че можеш да си изкараш боя и то съвсем основателно, и аз няма да си мръдна пръста да те спася? - попита го баткото, но Димитров се беше отдал на пиянското си настроение и само каза, че не се страхувал и да не го преживяват толкова, защото то било "майтап" от сърце...
* * *
Беше малко преди Нова година - рожденият му ден на господин Димитров. Той беше събрал най-различни хора по възраст, по професия, по хобита и по убеждения. Имаше мания да събира всякакви. Това донякъде беше добре, според студента, защото точно така се бяха запознали с Мария.
- Майра, ела да танцуваме! - викна я Димитров, още от входната врата, докато тя се събуваше. Беше с хубави, бели ботушки и с онова същото бяло пуловерче, което толкова добре подчертаваше стройното й тяло.
Малко преди да отиде да танцуват, човекът Димитров, успя да се препъне в килима, да се хване о някакво друго момиче, което пък си помисли, че Димитров го кани него на танца и... само за секунди Димитров бе забравил, че е извикал Мария и танцуваше с онази другата.
Доста неприятно се получи, сконфузено положение. Още повече, че няколко човека забелязаха това, особено баткото и още един, който също харесваше Мария.
- Глей го къв е идиот, нали? - каза другият. Баткото повдигна рамене, побърза той да я покани на танц, а тя му рече:
- Аз не обичам да танцувам, всъщност... - беше категорична, но за компенсация, го извика на терасата. Димитровият апартамент беше огромен. Докато пристигнаха до терасата (една от терасите) минаха през няколко стаи и там почти не се чуваха музиката и танцуването в хола. Беше много мразовита нощ, а той беше само по ризка, защото вълненото му яке беше на закачалка в коридора, но и за секунда не се поколеба въобще да излезне с нея на тази тераса - колкото по-далече от хората, толкова по-добре! Беше му много приятно, че ще е сам с нея. Почти не усети студа.
- Аз виждам, - каза тя, - че той не е точно за мен. А ти си прекрасен човек...
- А ти си тази, която искам да е най-прекрасната за мен и да е с мен! - каза й той искрено и вече без никакви задръжки и притеснения. Стана смел в изказването на любовта си особено като виждаше, забелязваше, а и почти беше убеден, че тя някакси (и не много ясно защо) си иска Димитров. Не се бави много нейното обяснение, тя сама продължи:
- Ами исках да го знаеш, че просто проблемът не е в теб, а в мен... ние сме бедни. Казвам "ние" и имам предвид и ти, и аз, и моето семейство... ти ще се дипломираш и ще заминеш за Азия. Не знам дали там ще успееш, колкото и да се надявам за теб! Аз обаче искам да остана и да продължа тук... и ми трябва човек като него - да има пари, дори и да е малко... "боклук" ли да го нарека? Не искам да говоря така за никой, даже и за него. Ще ме разбереш ли?
- Не, Мария, не мога да те разбера. - каза той и се отрониха сълзи от очите му. Побърза да влезне обратно, защото тогава още повече почувства студа - и този на терасата, и този в душата му. Нямаше да го направи, ако знаеше, че това им е последната среща.
След години той вече знаеше, че тя е с Димитров; знаеше че това е катастрофа, но не знаеше, че скоро ще разбере, че този пияница, в момент на любимия си запой, ще причини истинска автомобилна катастрофа, в която Мария ще загине и ще остане като една от многото жертви на "войната по пътищата"... За това, за което не може да се говори, трябва да се мълчи.
-КРАЙ-
Произведението е със запазени права - не го използвайте за комерсиални цели и не го променяйте. Може да го копирате свободно при същите условия - да не е за пари и да не се променя (и с линк към първоизточника). Това произведение е със следния лиценз Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни 2.5 България License.
Topic: Разказите (Read 2930 times)