Величие и нищожество. Величието на човека се дължи на количеството от трудности, преодолени от него, и степента на подобрение на обществения живот достигната от същия.
Величието на върховното не е нито в неговата изобретателност, нито в неговото могъщество, но в добрината, чрез която то управлява всичко.
Нищожеството на човека не е в неговото самопризнание, че е нищо, но в неговата амбиция да мине за нещо.
Веселие. Малкото веселие е ободрително, но едно продължително веселие създава навик на разпуснат и безделен живот; то помрачава ума и дава простор на всички наши низки прищевки.
Взаимност. Взаимността е свръзка между миналото, настоящето и бъдещето. Без нея ние бихме познавали само едно настояще, което би било много по-низко от това настояще, което днес познаваме.
Владея. Тежест представлява и най-огромното владение за владетеля, когато тоя последен е подчинен на своето владение.
Когато владението е свръх силите на владетеля, то е иго за него.
Добрият владетел не изисква, но сътрудничи; той не създава нови трудности, но облекчава старите.
Дълго владее оня, който владее умовете.
Най-могъщ владетел е оня, който може да владее сам себе си.
Вид. Вкусвал съм от едри, красиви на глед плодове, за вкуса на които, ако съдех по техния красив вид, би трябвало да бъде възхитителен, но които още при първата хапка съм захврълял по причина на горчивия им вкус; вкусвал съм и от други, дребни на глед и не толкова привлекателни по вид, от които съм изпитвал най-приятна наслада. Струва ми се, че хората приличат на тия плодове.
Властвам. Никога и в нищо сърцето да не властничи над разума, нито тялото над едно от двете, но винаги разумът да стои над всичко.
Властта е тиранска, ако иде насила; тя е към своя край, когато стане такава.
Силата не затвърдява властта, но докарва нейното сгромолясване.
Влечение. Увлекателността се дължи повече на вида, отколкото на рода, ето защо ние често наричаме красиво не това, което по род е такова, но онова на което видът е красив.
Чрез влечението ние по-бързо стигаме до нещата, но и по-бързо им се засищаме и ги напущаме (напускаме).
Недейте разчита на продължителното притежание на нещата, достигнати чрез влечението, защото чрез него ние не виждаме тяхната същност, а само една предполагаема същност.
Влечението е водач по свое желание, което ни води на всяко място, но не и там, гдето (където) трябва да ни заведе.