Едно за болница от 30.11.2010:
"Лукс и безотговорност в болница „Токуда“
Макар че ти е писнало от куриози и абсурди в ежедневието, бих искала да те запозная с пореден любопитен, но опасен за всеки простосмъртен, абсурд, разиграл се в една от най-реномираните и големи болници в страната – болница „Токуда“! Всеобщото утвърдило се мнение за нея е това „…символ на професионализъм, богатство и лукс“. Съвсем отговорно ще направя „малка“ корекция: „символ на безотговорност, богатство и лукс“.
Наистина „дребните камъчета“, за които ти намекнах в предишна среща с теб, Читателю, „преобръщат каручката“. Луксозната „колесница“ „Токуда“ не е застрахована от подобна съдба. И тя си има своите компрометиращи и опасни за живота и здравето ни „камъни“.
Преди няколко месеца синът ми се нуждаеше от оперативна интервенция. Личната лекарка го насочва към съответно отделение на „Токуда“. /Честно казано, това съчетание от звукове в името на японския й собственик малко ме стряска, не зная защо!/ Както може да се предполага, социалният ми статус не е за завиждане и подобно „насочване“ доста ме притесни. Нямах никаква представа колко ще струва това лечение, има ли клинична пътека за него и пр., и пр.
Часове преди операцията изрично предупредих старшата сестра, че синът ми има медикаментозна алергия към две лекарства, което той беше пропуснал да сподели, но никой не го беше и питал за това! И както изискват правилата във всяко болнично заведение, тя уж „отбеляза“ този факт в т. н. „предоперативна епикриза“ на пациента. След извеждането на сина ми от операционната, в болничната му стая посетилият го хирург, извършил интервенцията /справедливо е да отбележа, че той беше добър събеседник, внимателен, тактичен и дипломатичен, впоследствие се оказа и прекрасен специалист/, ми зададе твърде озадачаващ, почти риторичен въпрос:
„Синът Ви няма някаква алергия, нали?“
Това наистина абсурдно обстоятелство ме подлуди и атакувах светкавично хирурга:
„Докторе, какво говорите?…Преди операцията специално се срещнах със старшата сестра, която отбеляза в документ алергията на сина ми!“
Рутината, а вероятно и донякъде професионалната деформация на лекаря му помогнаха да запази самообладание и той още по-изненадващо и за себе си, и за мен, сподели:
„Вероятно е станало объркване/!!!/ …А аз се чудех защо синът Ви пие в момента/!/ тези лекарства!“
Схващаш ли, бедни българино, на какво може да бъде подложено детето ти и с какво изпитание трябва да се бори съдбата ти, за да те съхрани жив – и теб, и децата ти, и близките ти? Подобна „практика“ не е изненадваща за нашето здравеопазване. Практика, която убива, умъртвява, но никога няма отговорни, потърпевши и наказани. Не бях в състояние да премълча тази ужасяваща, опасна безотговорност и поисках специална среща с хирурга. Той внимателно, търпеливо и с очевидно притеснение изслуша тирадата ми, която беше приблизително следната:
„Докторе, не мога да Ви го спестя и да не споделя с Вас огромното си възмущение от престъпната безотговорност и нехайство на субекти от екипа Ви! Вие вероятно сте прекрасен хирург и човек, но следващия път това Ви реноме и авторитет ще бъдат тотално и светкавично сринати от евентуалните действия на една медицинска сестра…Но когато пациентът Ви издъхне на операционната маса, виновникът ще сте Вие! Вероятно не по-малко виновен ще бъде и анестезиологът! Позволявам си да Ви споделя, че ако зависеше от мен, тази медицинска сестра веднага би трябвало да понесе най-тежкото и административно, и дисциплинарно наказание!
Нямаше място за друга реакция, освен:
„Съжалявам!…Ние се стараем периодично да прилагаме строг контрол върху работата на екипите, но виждате, че не съвсем успяваме…Ще имам предвид случилото се…!“
…Дали е „взето предвид“ случилото се в отделението на луксозната „Токуда“ нямам информация. Изкушавах се дълго време от желанието да внеса „Оплакване“ до ръководството на болницата, но реших, че няма да има никакви последствия за виновните, изхождайки от абсурдността на времето, в което живеем.
„Всеки да се спасява поединично!“ си остава в сила. Но нали някой в тази държава трябва да бъде загрижен за здравето поне на децата ни!
Втори абсурд в „Токуда“, утвърдил се като постоянна практика, предизвикала напоследък интереса на медии и протеста на пациенти:
Преди операцията връчват на сина ми с изискване за личния му подпис пакет документи, сред които и такъв за прословутия „Избор на екип“ със съответната изискваща се сума за този „избор“. И младият пациент, несхващащ /но дори и да я беше схванал, какво от това?/ хитринката, разбира се, ги подписва. Естествено, никой не му предлага никакъв „избор“, но той си плаща за това! Непосредствено преди изписването в кратък „диалог“ със злополучната „старша сестра“ попитах защо трябва да плащаме за „избор на екип“, след като такъв никой не ни е предлагал! Сам разбираш, скъпи Читателю /не дай Боже бъдещ пациент/, че сестрата нямаше друг избор, освен да приложи, вбесена от поведението ми, стратегическото „нападението е най-добрата отбрана“:
„Ъ-ъ-ъ…Какво искате…Пациентът е запознат предварително с изискването и е положил подписа си!“
Нямаше и какво друго да отговори! На това му се казва чист рекет и цинизъм! Унизително и срамно е, нали! Дано някога, някой има волята и силата да го промени! И този „някой“ мъдро да съобрази, че „куфарчето“ трудно ще му бъде предложено, ако такива като мен и теб пуснат листче с чуждо, не с неговото име. Ако изобщо поумнее някога избирателят, а и манипулирането на избори остане в историята, /което си е чисто успокоение за невежи!/
Тук си позволявам да направя едно /надявам се уместно/ отклонение, като цитирам древния философ Клод Адриан Хелвеций, живял и творил през втората половина на 18-ти век. Та френският мислител казва по отношение адекватността на закона на обществения интерес, в случай че ако с изменението на интересите на държавата и обществото не се изменят и тези закони, те „непременно трябва да доведат държавата до нейното пропадане“!
Силно се надявам интересите на държавата да не са се променили до степен, игнорираща живота и интересите на нацията ни, а интересите на обществото да не са претърпели такава еволюция, че да са зачеркнали всички човешки ценности, съхраняващи живота ни. Защото в противен случай всички сме обречени на гибел.
В заключение:
„…Не върху почвата на лукса и богатствата, а върху тази на бедността растат най-възвишените добродетели…Всеки, умножил своите нужди, е дал на тиранията залог за низостта и подлостта си. Добродетелта, която се задоволява с малко, единствена е пощадена от покварата. Именно този вид добродетел е подсказал отговорът, който е дал на английския министър един аристократ, отличил се със своите заслуги. Тъй като дворът имал интерес да го привлече в своята партия, Валпол /министър-председател на Англия -18 –ти век/ отишъл да го намери:
„Аз идвам – казал му той, – от страна на краля, за да ви уверя в неговото покровителство и да изразя съжалението, което той изпитва, че още не е направил нищо за вас и да ви предложа един по-подходящ за вашите заслуги пост.“
„Милорд, – отговорил му английският аристократ, – преди да отговоря на вашите предложения, позволете ми да поръчам да ми донесат вечерята и да се храня пред вас.“ В същия момент му поднесли ядене от кълцано месо, подготвено от остатъците на печеното овнешко, което ял на обяд. Тогава, обръщайки се към Валпол, казал:
„Милорд, мислите ли, че човек, който се задоволява с подобна храна, е човек, когото дворът лесно може да спечели? Разкажете на краля това, което видяхте; този е единственият отговор, който мога да дам.“
Изводите от всичко горесподелено, почитаеми Читателю, направи сам!
ПРИЛОЖЕНИЕ
Из „Veneficium Bulgaricus – Сага за Виктория“
ГЛАВА ТРЕТА
„И АЗ НЕ ЗНАЯ КАКВА Е ПРИЧИНАТА!“
„През целия си живот човек
трябва да се учи как да живее,
а още по-удивително е,
че през целия си живот
трябва да се учи как да умре“.
Сенека
Оказва се, че нашият човешки ум е непрактичен. Става престъпно бездеен и подхранва фатално чувството ни за самосъжаление и безпомощност. Така похабява дълбоко заложения у него потенциал за съобразителност, бързо действие, за изискване на отговорности, за споделяне на проблеми и свръхентусиазъм за разрешаването им. Когато чувстваме, че губим близките си, у нас избликва неистова, болезнена необходимост да им помогнем, да ги спасим. И не осъзнаваме, че изкристализира с пълна сила собственото ни невежество, експлоатирано изцяло от субекти, следвали методично консуматорските си нагони.
Със страданията на майка ми и нейната смърт осъзнах гибелната сила на това невежество, демонстрирайки го несъзнателно, когато предоставяме възможност да ни манипулират нечисти души, без да изразяваме нашето негодувание и протест. И се оставяме да ни влече силата на доверието. Животът е доказал, че колкото по-примитивно е едно общество, толкова повече намалява силата на доверието – в човека, в институцията. Нека се запитаме тогава кое човешко същество олицетворява този примитивизъм – това, което е достатъчно дряло и мъдро, готово да гласува някому доверие, или онова, което не се нуждае от него?
Като всички българи с моите близки се доверихме безапелационно на „бялата престилка“. Тази сляпа вяра съкрати многократно живота на майка ми. И нищо не можеше да оправдае степента на нашето невежество. Кой беше виновен? Самите ние, обкръжаващият ни свят, държавата, системата, бита ни, нашата неосведоменост, необразованост! Но можехме ли и трябваше ли всички да нагазим в дебрите на медицината, за да сме сигурни за собственото си здраве?
* * *
Краят на месец март. Денят е скован в убийствен студ, примесен с бръснещ, вледеняващ вятър. В полутъмното и неприветливо подземие за прием на пациенти в УМБАЛ /Университетска многопрофилна болница за активно лечение/ „Александровска“ лъха на застоял, влажен въздух. Стените са отвращаващо мръсни, с наслоени по тях мазни на вид, тъмни петна. Върху някои от вратите на кабинетите има табели с надпис: „Свободен прием“ или „Платен прием“. Всички скамейки са заети от болни, предимно възрастни хора с мътни, отчаяни погледи. Има и правостоящи, пристигнали да търсят лек от далечната провинция. Разговарям с един от тях, пътувал дотук около четири часа и очакващ реда си от цели два часа – повече от оптимист, съхранил доверие към системата. Но няма ред. Никой не знае къде и кога да влезе. На хаоса не издържат по-емоционалните и хвърлят безплодно словесния си гняв в пространството. Никой не обръща внимание на това. „Късметлиите“ все пак чуват името си след безрезултатно обхождане и почукване по вратите.
Тук е и майка ми. Чакала е дълго. Седи смирено, смутена от безразличието на болничния персонал. Държи кофичка кисело мляко и с чувство за вина за нарушаване на странно кои „правила“ тук, се опитва да „обядва“. По същите тези правила недалеч в тъмния ъгъл „обядва“ самотна черна котка, заровена в млъсотии и захвърлени кутии. Виктория е хоспитализирана още вчерашния ден и би трябвало да се ползва с предимство. Но вчера никой не обясни, че редът изисква и преглед при анестезиолог. Иначе щеше да си спести днешната гавра.
Най-накрая анестезиоложката склони да се яви. Пристигна като лъвица – със самочувствие на недосегаем. И беше недосегаема. Влезе и заключи вратата. Болни светкавично окупираха кабинета й. Когато й хрумна, отвори и избирателно „покани“ някои от чакащите. Но очевидно липсваха бременни и инвалиди с предимство. Майка ми беше повече от изтощена и не можеше да чака повече. Пък и нали беше тук по заръката на „лекуващия“ професор, не по своя собствена воля.
Демонстрираният наш „балкански“ стил на работа, властващ във всяка наша институция, никога не ми е допадал, но най-вече от съжаление и съчувствие към майка ми реших да се намеся. Почуках и си позволих да вляза при анестезиоложката без покана, за да обясня ситуацията около хоспитализираната пациентка. С гневен поглед тя ме отпрати веднага навън. След нова „пауза“ изчезна от кабинета и се яви отново със списък на пациенти, който закачи на вратата. Но името на майка ми не фигурираше в него. Това обстоятелство ме изненада. Чакахме повече от два часа, колкото току-що пристигналия от провинцията пациент, с когото беседвах. Майка ми беше и най-възрастната от чакащите. Но това ни най-малко и далеч не беше в нейна полза. Чувството ми за справедливост надделя и се втурнах отново в анестезиологичния кабинет. Лекарката беше отново сама и едва ли очакваше второто ми посещение. Попитах защо Виктория не фигурира в списъка, след като ни изпращат при нея изрично от Урологично отделение, изрично от „лекуващия“ лекар. Случаят беше спешен, пациентката продължаваше да кърви, констатираната хематурия според професора е „фатална“, ако веднага не се предприемат адекватни мерки. Но всички мерки в това болнично заведение бяха толкова „бързи“ и „адекватни“, че ни изправиха на нокти, притеснени не толкова за нашето психическо оцеляване, застрашено от абсурди, колкото за физическото оцеляване на нещастната ни майка.
Последва сцена, която вцепени всички посетители в подземието. Анестезиоложката скочи, вбесена от „нахалството“ми и направи всичко възможно да „приобщи“ към скандала колегите си. При умишлено отворена врата се разрази буря. Нямаше логично обяснение за поведението на лекарката и отношението й към майка ми. Тя набързо се свърза по телефона с дежурната в УРО медицинска сестра и крещейки с фалцет „обясни“ следното:
„Как може тук една луда, която сте изпратили, да ми вдига кръвното!…Професорът й казал, че майка й ще умре, защото ще й изтече кръвта…! Аз си имам достатъчно работа, за да се занимавам с тях…направете нещо!…“
Нищо не разбирах. Нищо не можех да проумея. В една истинска лудница аз се оказах единствената „луда“. Тази жена си позволи да наруши безобразно всички изисквания и правила, всички норми, отнасящи се до лекарска етика и морал, до „лекарска тайна“ и пр., и пр…Крясъците й огласяха цялото подземие, майка ми слушаше всичко това и гледаше като дете…Професорът казал, че тя „ще умре!“…Кресчендото на откачената лекарка проби слуха и на майка ми, и на всички пациенти в подземието.
Това беше чисто престъпление! Подобно поведение беше нагло, цинично, долно и античовешко! Какви ти правила, каква ти лекарска етика, какъв ти морален кодекс, каква ти „Хипократова клетва“! Всичко се срина из основи и за нас, дъщерите на Виктория, които искахме да сторим и невъзможното, за да помогнем и успокоим мама, и за самата нея, която не вярваше на очите и ушите си, защото, макар и възрастна, беше интелигентна, образована за времето си българка, беше свръхетичен и благороден човек и ужасът, който се разигра пред нея, не се вместваше в никакви човешки норми. Та тя просто се възползваше от своето изконно право да търси спасение за здравето и живота си. Да го търси сред личности, които сами бяха избрали трудното поприще, дори бяха се клели да бъдат човеци!
Имаше ли Виктория някаква вина за тоталното опорочаване на системата? Не, не и не! Но тя се оказа потърпевша от самото начало на постлания с мъртви души, неин собствен път към Ада.
…Махнах с ръка и поведохме мама към болничната й стая. След разигралия се цирк изненадващо ни извика самата анестезиоложка, за да ни „обясни“, че в УРО ще предприемат необходимото за пациентката. Озадачи ме бързата промяна в поведението и смекчения й тон. Вероятно си имаше причини за това! Разбрахме ги по-късно.
Преди да напуснем „приемното“ отделение се разигра друг шокилащ епизод. Медицинска служителка изтласка повече от грубо през вратата на един от кабинетите полусляп старик. „Изпращаше“ почти нищо невиждащия пациент към кабинет извън централната болнична сграда, където да направи изследвания. Ругаейки го, че „й губи времето“, му навря енергично в ръцете някакви документи, част от които се разпиляха по пода. И се скри в кабинета си.
Нещастникът се подпря до стената и като безпомощно, наранено зверче отправи към братята си по съдба, присъстващи в подземието, своя отчаян, жалостив, съкрушаващ всяко човешко същество зов за помощ:
„Хора, моля ви се, някой да ми помогне и да ме придружи!…Не мога сам да отида!…Ще ви платя за услугата, само да ми помогнете!…“
Това беше нечувано! Сцената се вряза в съзнанието ми и няма излизане оттам. Случваше се в началото на нов век, в една драпаща за цивилизованост страна от т. н. Европейски съюз, където уж беше държавна политика, но всъщност умело симулирана „специалната“ грижа за „хората с увреждания“, а глобалният свят като че ли се тресеше и бореше за оцеляване на планетата и човечеството. Но каква част от това „човечество“ бяха безпомощният, полусляп старик, кървящата ми майка и всички нещастници, наредени по пейките на болници и клиники, обречени на обида, гняв, цинизъм и гавра? Разбира се, нищожната част от това човечество.
Материалният свят ще погуби духовния. Изричали са го мъдреците на планетата.
„Самото човечество, развивайки се циклично, понастоящем се намира в период на върхов материален прогрес и принизена духовност“ – казва го не някой друг, а един от великите религиозниводачи в непал, натрупал колосални знания за произхода и развитието на човешката цивилизация – Бонпо Лама. Според него „…тялото и особено мозъкът трябва да са съвършени и да са на нивото на неговия дух.“
Може ли човешко същество, лишено от чест, съвест и морал, да владее духовността, онази духовност, за която учени твърдят, че владее и контролира психическата енергия до степен, с каквато древните атланти са изграждали емблематични за древните цивилизации монументи? Колкото и неудачно да изглежда това сравнение, нали именно пак от човешко същество зависи създаването на благоприятна духовна атмосфера, оказваща неоценимото си въздействие върху психиката на всеки човек, имал нещастието да изпадне в позицията на „пациент“, което пък от своя страна оказва положително въздействие върху всяко едно лечение. В този смисъл има ли право да решава или влияе върху живота и здравето на човешко същество друго човешко същество, което провокира смущаваща въпросителна относно нивата на съвършенство на неговия „мозък“ и „дух“?
Нашата медицинска наука и практика в състояние ли е изобщо да датира старта на създаване на подходяща духовна атмосфера и психоклимат, залегнали в отношенията лекар-пациент и играещи съществена, не второстепенна роля в методологията на медицинските грижи и лечение на болния? Какъвто и да се окаже отговорът, ясно е едно – когато се съчетаят непохватен ум и липсата на морал, бедствието е гарантирано.
* * *
Да направим опит за тълкуване на разигралия се екшън в приемното отделение на „Александровска“ през зимата на 2009 г., изводите от което ще илюстрират за пореден път и красноречиво картината на моралните норми и хуманността в българското здравеопазване.
Нашата майка, пациентката Виктория, вече беше хоспитализирана. Всъщност, за дежурната анестезиоложка тя вече е „бита карта“, изконсумирана сума, невместваща се този ден в личните планове и джобове на лекарката. За нея по-съществен актив представляваха другите чакащи пациенти, от които има какво още да се отчете, получи и вземе. Колкото повече, толкова по-доходоносно. А възможностите за всякакви „активи“ трябва да се използват максимално. За анестезиоложката лепнатият на вратата на кабинета й списък вероятно изиграва ролята на морален еквивалент на действията й. Но по-страшното, съдбоносното е, ако тези действия, тези принципи, това поведение са съпричастно и негласно споделяни, а, не дай Боже и провокирани от значимите, влияещите върху дейността на това и подобните нему здравни заведения фактори и висшестоящи в йерархията субекти, които с желязна ръка диктуват и покровителстват неписаните правила.
Анестезиоложката категорично отказа да приеме за консултация изпратената й хоспитализирана пациентка, като, неясно в чий интерес, изкусно скандализира своя отказ. Поведението й с нищо не може да бъде оправдано. Но по-голямата гавра с болната прави „лекуващия“ професор, който я изпраща в приемното отделение в качеството й на вече приета в здравното заведение болна. Защото предишния ден са „пропуснали“ да изпълнят докрай ангажиментите си. Оказва се, че след извършения „пропуск“ Виктория е трябвало да бъде консултирана от дежурен в самото урологично отделение анестезиолог, което на практика не се случва. /По-късно това не се случи и с дежурния пулмолог./ Вероятно това е бил и тайният коз и самооправдание на скандалната анестезиоложка. Друго логично обяснение няма. Но ако лекарката неоснователно отказва да приеме въпросната пациентка, не трябва ли да понесе своето наказание? И изобщо има ли „наказание“ за нарушения и престъпления в българското здравеопазване?…
Когато споделих мнението си с дежурната медицинска сестра, с която се проведе злополучният телефонен разговор, за „предимствата“ на хоспитализираната болна, тя хрисимо се съгласи:
„Да, Вие наистина сте правилно информирана, но явно е станало недоразумение“.
За нещастие „недоразуменията“ се оказаха вклинен принцип в дейността на здравните ни заведения. А по-късно фактите доказват, че всички тези „прегледи“ в приемното отделение са чиста формалност, но поне оправдават възнагражденията на губещите времето си специалисти.
* * *
…Какво пък, нека се изпробват и колегите. Попаднал ни е подходящ обект за експерименти. Загубата не ще да е голяма – жената отдавна е минала 70-те…Унесен в клинични пътеки и бъдещи парични приходи, професорът забравя своята „Хипократова клетва“, ако изобщо помни за нея, ако тя изобщо има някаква стойност и значение. Загърбва всякаква хуманност. По дяволите и клетва, и хуманност!…Тук се открива златоносно поле. Да действаме!…Първа клинична пътека…, втора клинична пътека…,трета клинична пътека – изконсумирани са за седмица. Без свян, без страх, цинично! Резултатът – една негодна, умираща човешка плът!
„Господин професоре, какво се случи, че само за два дена бъбреците престанаха да функционират?“
„…И аз не зная каква е причината!…Госпожо, колко пъти да ви обяснявам – нали спряхме кървенето...-многократно повтаря в кабинета си професорът, вече неудържащ емоциите си. – Спряхме ли го?…Спряхме го!… – вярва си професорът и не признава никаква вина и грешка. – Нали това беше целта?“
Да, на пръв поглед това беше „основната цел“ на професора. Но дали една необмислена транс-уретрална резекция беше най-подходящият, научно-обоснован и изпитан метод за „спиране на кървене“? Не, разбира се. Тя беше добре обмислен експеримент, лишен от всякаква хуманност.
„Добре, г-н професоре, как по принцип се спира това кървене?“
Ученият не беше подготвен за подобен изненадващ и за него може би недопустим, изтърван от устата на „невеж“ човек, въпрос. Разбира се, кървенето по никакъв начин няма да се спре с ТУР /транс-уретрална резекция/. Напротив – създава се възможност за отпушване на тотална инвазия на кръвопотока със светкавично рецидивиращи туморни клетки. Но професорът продължава „обяснението„ си, вече нервно фъфлещ неразбираема за мен медицинска терминология, от която само успях да разбера, че един от начините за хемостаза /кръвоспиране/ е…“с ток“!
„Повърхностно разположените, малки тумори се отстраняват чрез електрокаутеризация с помощта на цистоскоп – пише в медицинската си енциклопедия Робърт ротенберг. -…При екстензивен растеж на силно злокачествен тумор, ангажиращ значителна част от пикочния мехур, се отстранява целия мехур /цистектомия/“
„А Вие как я спряхте, с ток ли?“ – последва наивният ми въпрос.
Очевидно беше, че този диалог и въпросите ми дойдоха „в повече“ на учения и той изгуби самообладание. Защо ще спира кървене с ТУР?…Тук нямаше как да отговори…тук ученият леко се обърка. Констатираният тумор не беше „малък“, не беше и „повърхностен“ с кървящи съдове, изискващи само електрокоагулация. След всички изследвания и диагностицирания, които науката беше напъхала в ума и ръцете му, и които с настървението на лешояд употреби, професорът има наглостта да заяви, че „не предполага, че е толкова голям“!
А защо най-членоразделната му думичка, на която акцентира, беше „ток“? След като извърши ТУР! Е, в крайна сметка туморът се оказва доста голям. Но…“цистектомии на възрастни хора отдавна не се правят“ – беше заключил професорът. Тогава? Какво беше решил, каква беше за него алтернативата? Коя концепция и методика според него беше най-подходящата, обусловена от науката и хуманността?
В този момент вече не разсъждавах трезво, за да попитам учения с цената на какво беше спрял кървенето? Единственият възможен отговор на пропуснатия въпрос: с цената на отравяне на организма и бърз летален изход.
Професорът е в капан, но е изиграл всичките си козове. Резултатът – увредена до смърт пациентка…Къде е отишла онази част от собствената му личност, формирала съзнанието на този човек? Колко дълбоко защитени там са останали категории като личен морал, етика, човеколюбие? Имат ли място в духовното скривалище на професора както клетвата, така и обществените морални норми?Как съжителстват те с амбициите му за успехи и слава? И как се вместват тези амбиции в личния му морален кодекс, в дълга и отговорността за живота на пациента и за собственитехму действия? Или всичко е атрофирало безвъзвратно, щом като си готов с лекота да разрушиш една силна вяра, една необхватна надежда за живот и в крайна сметка физически да досъсипеш за часове този живот, съдбовно орисан на страдание?
Къде остана онова „величие в мисленето, дълбочина в чувствата, силата и последователността в действията, за които копнее преди три века още великият Гьоте?…Или и тук ще съзрем само неловък исторически паралел?…
Другите колеги от лекарската свита „не ме забелязват“ из коридорите на клиниката. Нямат и какво да споделят. Абсурд е да дават информация за състоянието на пациентката и самите „лекуващи“ я лекари. Всичко се върши тайно и на тъмно. И обяснения никому.
„Необходимо е незабавно и публично да признаваме провалите си, без да прикриваме допуснатите грешки. Много по-важно е да се научат фактите от една неуспешна операция, отколкото за дузина успешни“ – пречистващо, но безполезно пренася историята апела на австрийски учен-хирург.
Суетата и ламтежът за пари и слава са обсебили българския професор.
„Аз за две години постигнах много, а ти…? – гордо заявява той в конфликт със свой колега и не къде да е, а по време на визитация пред смутените погледи на пациентите си. Изисква се много „самочувствие“, безочие и наглост, за да декларираш „успехите“ си и да демонстрираш превъзходството си пред по-низш в йерархията в присъствието на хора, гласували и нему същото доверие, едва кретащи във физическото си оцеляване, да забравиш правилата, но и да подцениш подмолните камъни из пътя, по който си поел. Болният се обръща с надежда за изцеление и тази надежда лекарят е длъжен да поддържа винаги. Тесният контакт, основан на пълно доверие на болния към деловите, професионални и морални качества на лекуващия лекар, е един от важните фактори за успешно лечение. До тежки последствия за пациента може да доведат безотговорните слова на лекар не само по отношение на „неизлечими“ болести, но и по адрес на свой събрат в професията. Но остава впечатлението, че някои лекари, в частност професорът, както и анестезиоложката от приемното отделение /а оказа се и по-висшестоящи в тази сфера/третират своите пациенти като немислещи и нечувстващи същества. И изключват, че под нечии злокобен скалпел може да попаднат собствените им майки, синове и дъщери.
…Беше ясно, че част от онова, до което е достигнал с постиженията си австрийският предшественик на професора, „за две години“ той е успял да опропасти исъсипе. И все пак отговор за постигнатите „резултати“ в „лечението“ на виктория вероятно ще даде в научен труд или монография, каквито според негови колеги „дописва“ и доуточнява в служебния си кабинет в миговете между операциите си и затихващите надежди на своите пациенти.
Животът ни е наложил морален императив: „Не убивай невинен! “ Но майка ми не беше невинна. Тя беше живяла повече от 70 години и в това се състоеше вината й. Наистина ли в здравните ни заведения всеки „непривилегирован“ пациент над 70-те е обречен на гибел? Що за общество е нашето? Възможността чрез една възрастна нещастница, по волята на съдбата попаднала в ръцете ти, да осигуриш за себе си и евентуално за службата си няколко хилядарки от НЗОК, до каква степен гарантира на професора напредък в кариерата и израстване в йерархията? Или придобитите в повече материални „активи“, респ. парите и тук са задължителният атрибут за това израстване, наложил се трайно в нашето развитие.
Кои са покровителите, бдящи върху тази схема?
Съвременната медицинска наука и обществото ни биха ли оправдали подобно поведение?
То гарантира на майка ми бързо, ежечасно умъртвяване, което тя понасяше като разпнат Христос. И с вяра в професора и екипа му до последния ден на престоя й в болницата. Природата й в тези дни я беше възнаградила с нужната енергия, оптимизъм, жажда за живот, вяра в доброто и в бъдещето. Преди каквато и да е лекарска намеса я придружавах в разходките й из коридорите на отделението, където тя с притаен дъх и скрита надежда наблюдаваше бавните, отмерени движения на вече оперирани по-млади пациенти. Искаше да бъде смела и силна. Вярваше и на себе си, и на бъдещите й спасители…Един ден пусна внезапно ръката ми, отскубна се от мен и с бързи крачки и изпънато тяло хукна пред мен с някаква детинска жизнерадост, сякаш искаше да каже: „Нищо ми няма…Ще издържа…Ще се оправя…!“
Виктория беше перфектната „пациентка“, изхождайки от характеристиката на латинския произход на този термин – „търпелив“. Беше дарила своето „Аз“ в ръцете, знанията и съвестта на един доказан професионалист, когото моето дълбоко и фатално невежество в първите мигове приемаше като бог, подведена от сияйната му усмивка и светкавично изразена готовност да „помогне“ на болната. Тази негова готовност поражда възхита, дори учудване – как е възможно с широко отворени обятия да приема безусловно /!/ една проблемна онкоболна? Не беше длъжен да стори това.
Но още на секундата професорът си е изградил стратегия – това е подходящият пациент дори и за най-рискованите манипулации, които хирургията може да си позволи. И никой няма да го обвини, ако нещо се провали. А той е достатъчно образован и опитен, за да пресметне майсторски евентуалния риск, от, оказва се, непрепоръчвана за конкретния случай от никой негов колега, операция – Ту ТУР /туморна транс-уретрална резекция/. Но знанията му са достатъчни, за да се довери на своите преценки. И манипулативният му ум е дотолкова перфектен, че промива до дъно, с убедеността на Галилей, приспаните ни мозъци, удавени в собственото си страдание:
„Ще спрем кървенето!“ И благодарните дъщери са трогнати от вниманието. Дълбоко унесени, като в хипнотичен сън…
Кратък речник на медицинските термини:
резекция – метод в хирургията, открит и практикуван от знаменития австрийски хирург Теодор Билрот /A. Th. Billroth/ 1829 – 1894/;
електрокоагулация – слепване на частици, главно в колоидни разтвори, което води до образуване на утайка; мека, полутвърда маса, гел;
инвазивност – способност за проникване и растеж в околните здрави тъкани /което ги руши/, характерна за злокачествените тумори;
Следва продължение!
"
Topic: Разни беседи, спорове и мнения от отминалите години (Read 39350 times)