"Ако знаеш какво ще се случи накрая, дали би го мечтал?"
Автор: Джисър Каралтай
Част 4
"Началото на разследването"
Митакът, Нергюн и Нешко бяха настанени в най-добрия хотел на Четвъртит. Беше построен досами една скала, която пък беше надвесена над пропаст. Доста мрачно си беше наоколо, но то така си беше из целия Харкун. В страни шумеше водопад, което трябваше да е романтично, но беше доста шумничък и... като цяло усещането беше леко зловещо.
"Защо тази поетеса е избрала точно тук да заживее?" - замисли се Нергюн.
- Прекрасно място, нали? - попита съвсем сериозно генерал Ебли и допълни: - Не се учудвам, че Пичанка бе избрала точно този град да получи спокойствието и вдъхновението, което й трябваше за творчеството... Жалко, обаче за смъртта й. Не трябваше...
- Какво вдъхновение и спокойствие, бе, братче? - прошепна уплашено Нешко на Нергюн, - Тук освен да се вдъхновиш за някой хорър, няма какво друго да се вдъхновиш.
- Три отделни стаи за специалните гости! - изкомандва генерал Ебли.
- Не, не! Ние и в една можем! - уплашено каза Нешко, който се хвана за Нергюн.
- За мен - отделна! - рече Митакът, който за разлика от Нергюн и особено, от Нешко, не изпитваше особено притеснение, а и искаше да се разполага по-независимо, самостоятелно и без проблеми със "съквартиранти".
След още малко разправии колко стаи да се наемат, Митакът си взе отделна стая, а Нергюн и Нешко се сместиха в друга, но задължително съседна, защото "Ако стане нещо, да търсим Митака!" Той се почувства важен и, малко така, "Голям брат".
- Какъв е този шум?! Какви са тези разправии? - обади се някаква жена, която се намираше в прегръдките на собственика на хотела бай Курти и беше негова любовница.
- Онези, чуждоземните, които Ебли каза, че ще води да разследват смъртта на Пичанка. Не се вълнувай! - обясни й бай Курти и продължи да я прегръща страстно.
"Не знам какво толкова се впрягат тези двамата на атмосферата." - помисли си Митакът, докато се разполагаше в собствената си хотелска стая. "Вярно, че е тъмница тук, в това измерение и малко трудно се различават ден и нощ, но пък какво хубаво хотелче, а? Цялото сковано от дърво. Обичам механите, обичам хижите, обичам дървените къщи... Обичам този хотел!"
Наслаждението му не продължи дълго, защото на вратата се почука. Бяха Нергюн и Нешко.
- Какво става? - отвори им Митакът.
- Ами ние... - смотолеви Нешко.
- Абе, брат, направо си ни е страх тук. - рече прямо Нергюн, - В гората с говорящите дървета си беше тръпка, обаче тук, където като отвориш джама и виждаш едно дълбоко черно нищо, в което не щеш да паднеш, но имаш чувството, че хотелът ще падне... и тоя шумен водопад, който те пръска с ледена вода в лицето и сковава в страх сърцето...
- Ехееее! Ама ти си бил поетичен! - удиви се Митакът и ги прибра при себе си.
- Добрата новина е, че скоро отиваме при местния главен полицай. Няма много да стои в този хотел, все пак ще се работи.
- Да, подполковник Шибльо. - сети се Нешко.
- Тук май нямат мобилни телефони. - каза Нергюн.
- Имат, но само военните. - беше забелязал Митакът, който просвети веднагически Нешко и Нергюн.
- Ама то нали тук е лесно да се намери. Нали това е само някакъв градец, градче... Четвъртит... Какво име само, а... - рече Нешко, които искаше да говори колкото се може повече, за да се разсее от зловещото чувство и постоянния страх, които го обземаха постоянно.
На излизане ги съзря любовницата на хотелския собствени бай Курти, която веднага си помисли "Хм! Смотаняци!!! Тези ли точно ще разкрият убийство на поетеса?!"
Докато се приближаваха до районното полицейско на Четвъртит, тримата виждала различни харкунци по улицата, от време на време имаше и някои по-различни раси, но чужденците бяха малко. Все пак това беше само едно планинско градче.
- Страх ме е да погледна нагоре... но погледнах. - каза Нешко, - Вие разбирате ли, че тук май няма слънце, луна... абе някакви облаци ли, мъгла ли...
- Айде сега... - рече пренебрежително Нергюн, - Много ти пука за местната метеорология и астрономия. Да имат каквото си искат. Ние сега отиваме да разкрием убийството на Пичанка.
- Правилно. - каза Митакът, - Подробностите за местните особености ще ги усвояваме в движение. Вижте сега тук, има нещо като кафене. Трябва да опитаме местните деликатеси. Ебли каза, че тук каквото си поръчаме, той го плаща. Знаят ни хората. Няма пари, няма кредитни карти. Поръчваме и... всичко платено.
- Най-после една добра новина! - зарадва се Нергюн, който обичаше да яде по много и затова си беше дебел. Някои даже така и си го знаеха като "дебелия Нергюн".
Тримата се насочиха към това
- Нашата колежка закъснява. - оправдаха се няколкото сервитьорки там, - Затова и което поръчахте ще закъснее.
- Ама ние какво поръчахме? - не разбра Нешко.
- Аз просто посочих произволно нещо от менюто. - призна си Митакът.
- Странно... да... - загледа се Нергюн, - След като преминахме през спиралодупката, научихме на автоматик езика, ама буквите... гледаш, гледаш... и не разбираш.
- Да. Научихме го говоримо, но не и писмено. - съгласи се Нешко.
- Просто буквите са знаци, които значат нещо по конвенция. - обясни Митакът, - Сигурно заради конвенционалният им характер спиралодупковият ни опит не е полезен в случая.
- Нищо не разбрах! - казаха в един и същи глас Нешко и Нергюн.
По същото време, недалеч от кафенето беше схлупената къщурка на закъсняващата колежка. Тя закъсняваше, защото човекът, с когото се беше сближила (един чужденец от съседната държава - Октид) я беше хванал за гърлото и й биеше шамари:
- Ти си долна кучка, Клиторанке! - викаше й той, защото тя не беше изпрала добре окървавените му дрехи, - Даже и да съм обикновен транспортьор, ти трябва да се благодариш на съдбата, че човек от висша раса като мен, истински октид, е избрал да вземе харкунка, а не октидка!
Клиторанка го гледаше с ужас. Преди време я беше привлякъл с неговата сила, мъжественост, екзотичност..., но когато се ядосаше така я плашеше до смърт... Повечето харкунци, и жени и мъже, се плашеха поначало от вида на октидите, които наподобяваха едни човекоподобни октоподи. А политическото напрежение между двете държави пораждаше още по-големи негативни емоции и от двете страни.
- Ммммммммммммммммммммм, вкусно!!! - удиви се Нергюн, когато вкуси някаква местна торта.
- Много сладко... направо противно сладко... - не беше съгласен Нешко.
- Бива, бива... - ядеше Митакът без да дава излишни емоционални оценки, защото си беше гладен и направо изгладнял, след толкова много изненади в последните 24 часа.
След като похапнаха, продължиха към полицейското и, наистина, намериха го бързо, защото беше на не повече от 20 минути пеш.
- Добре дошли! - посрещнаха ги няколкото полицаи там.
- А Шибльо? Подполковника... - попита веднага Митакът.
- Той е в тоалетната. Яде малко трибцален кекс... знаете как е. - обясниха полицаите.
- Нищо не знаем... Какво е това трибцален кекс?
- Високоенергиен. Защото има прах, частици трибцали в него... И те кара да ходиш до тоалетната след като го изядеш...
- Искам да отида до тоалетната! - рече Нергюн, който вече беше усетил ефекта на това, което беше ял с удоволствие, а то беше... да, то беше трибцален кекс, който приличаше на торта според нашите представи.
- Ето това се казва добро начало на разследването. - каза шеговито Митакът.
СЛЕДВА
Произведението е със запазени права - не го използвайте за комерсиални цели и не го променяйте. Може да го копирате свободно при същите условия - да не е за пари и да не се променя (и с линк към първоизточника). Това произведение е със следния лиценз
Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни 2.5 България License.