Паспорт за ваксинирани?
Петко Т. ХиновЗасега не. Ключова дума — „все още“.
Но да се замислим: когато ни задължават да приемаме какъвто и да е продукт, всъщност ни задължават да послужим на производителя му, в материален план (защото потребителят е средство за реализация на печалбите на производителя и баснята за „клиента-цар“ е празнословие). А в духовен — да приемем идеологията, която стои зад даденото производство. Невъзможно е да си потребител, без да се обвържеш с концепцията на потреблението (в случая, ваксината). Умът и волята ни — независимо дали го осъзнаваме — са печат на всеки наш избор!
Началото на дискриминацията, уви, е положено. Винаги се започва с големи думи за всеобщо спасение и евтини обещания да ти върнат скъпото, което набързо — тези неща винаги се вършат набързо, в мъгла, под сурдинка — са ти отнели. Ако не беше станало, не бих повярвал — да се срути огромното здание на цял един свободен начин на живот до невъзможност да пътуваш, невъзможност да носиш лицето си открито, невъзможност да общуваш с многолико множество от хора без страх. Във „велика“ Британия вече „не се изключва въвеждането на ваксинационни паспорти“ (по изявлението на Борис Дж.). „Не се изключва“ е един много особен начин на изразяване, или по-скоро изрязване на същественото от мислите. Апофатична теология на мрака. Ваксинационният паспорт би се оказал един от най-лошите прецеденти за приключване с човешката свобода. Защото чрез задължителната инвазия в тялото пада и последната граница между личното пространство и „държавата“. С прости думи: легитимира се властта над тялото ти. Е, можеш да откажеш. Но ще ти откажат основни човешки права. Това именно е и дискриминация — условие да се ползваш от онова, което ти принадлежи по право. Последиците?
1) Поставят те пред избора: роб с права или свободен без права.
2) Унижава се умът чрез отказ от правото му на избор — отнемането на възможността да избереш, без да бъдеш дискриминиран заради избора си, означава и унижение — защото единият избор се награждава, а другият наказва.
3) Криминализира се здравето (нека припомним, че здравето не е полезно за производителите на лекарства). На тези, които мислят, че това е пресилено, предлагам да си сложат ваксина срещу всички заболявания. Ваксината е патерица. Задължителната патерица е криминализация на здравите крайници.
Но тези размисли са не за и против ваксините, те са за и заради дискриминацията, защото тя засяга и моята област — словото, думите, езика.
Докато дискриминацията не е въведена, думите все още имат свобода да назовават същностите. След „узаконяването“ ѝ и думите ще престанат да са думи. Ще бъдат маркери на избор, роби на идеология, вериги на зависимост.
Това, което се целѝ, не е законност. Не е сигурност (поне в размерите на „мерките“ не може да бъде сигурност, освен с допускането, че всички сме заразни, че всички сме опасни, че всички сме престъпници и сме виновни до доказване на противното, което доказване изобщо не е цел). Изисква се коленопреклонност. Маската е първият знак. Именно знак. Чисто функционално, нейната стерилност дори не играе роля при ритуалната ѝ употреба пред обществото. Скритата употреба не е от значение. Видимата — да. Затова тя е именно ритуална: ритуалът не е ритуал, ако е скрит в сърцето на човека. Там той е истина и същност.
Всъщност, огромното срутване бе причинено от всички, които поеха върху ума си „наратива“ и му повярваха. Мотивацията беше възможно най-унизителната: страхът за собствената кожа. Не, това не е укор към съвестната борба на медицината и благородните лекари срещу тази и която и да е друга болест. Това е в упор именно към „наратива“, към официално-монополната интерпретация, превърната в непрестанен обстрел на обсадени (locked down) човеци.
Гнилотата на света в случая бе във възможността реалността да изчезне и на нейно място да застане „интерпретираната реалност“. И мигом тя се раздвои на „официална, следователно истинна“, и „неофициална, следователно конспиративна, следователно фалшива“. Това е типична фразеология на „наратив“. За да бъде мощен, наративът трябва да притежава две качества: а) монопол и б) максимална простота. Сложното не върши работа в епохата на Туйто-р.
Срутването се състоя през интернет. То не би било възможно без интернет. Но интернет е нищо без нашия ум „вътре в интернет“. Дори да звучи невероятно, но интернет може да бъде преодолян също като тютюнопушенето. Интернет е необходимост само до един предел. Оттам нататък навлизаме в разкола на ума.
Животът в умствен разкол с реалността подари на ония, чието име и същност не бива да назоваваме, възможността за great reset. Но и сега тая власт е не в техните ръце, а в нашия щепсъл. Линията на търпимостта си има граница и тя се нарича offline. Тези които вървят по начертаната линия (toe the line), са on(the)line. Границите ще върнат нормалността — но не затворените „под карантина“ граници, а онези, които ние сами поставяме вътре в себе си.
Експериментът продължава. Докъде може да издържи човешкото търпение и безкрайна ли е глупостта, която работи срещу собствената свобода и разум? Ще видим.
https://petkohinov.com/archives/4288
Topic: Неща от Петко Хинов (и в негова памет) (Read 589 times)