[MSL]

Нещата, които най-много исках, най-малко получих

  Обичам да пиша по-всеобщи неща, за да са полезни на колкото се може повече хора, но сега ще се спра на малко по-личното, по-житейското и по-"клюкарското". Много искам да знам дали има поне още 1-2 човека като мен на този свят? Става дума, че нещата, които най-много съм искал в живота си, най-малко съм ги получавал (ако въобще "получавам" има някакъв смисъл в случая). И ето ги направо:

 1) В гимназията, в която учих (преди да влезна в Софийския университет) имаше сравнително повече момичета, отколкото момчета. Не намирах обаче почти никоя, която можех да нарека "много симпатична" през първата година. Втората година, обаче (10-ти клас), от по-малките ни съученици видях едно ново момиче - С. А. От първия миг много ми хареса - красиво тяло, нежно лице, гладка кожа, вълшебни омагьосващи очи, стилно облекло и една толкова истинска човешка усмивка! Никога не можах да я забравя, а и не бих искал да я забравя, защото това е едно от най-красивите неща в моя живот! Мислех си за нея постоянно и бях истински щастлив, че се засичахме по коридорите в междучасията. Тя ме гледаше и ми се усмихваше, когато си кимвахме за поздрав, докато се разминавахме по коридорите (може да е била приветлива към почти всеки друг съученик така, но... на мен ми се искаше да вярвам, че ме е харесвала, поне малко и че незабравимите й усмивки са били само за мен,... макар тогава да не бях нещо особено физически, а и не ходех по купони, не пиех, не пушех, четях много, увличах се по източните култури - всичко това караше много от съучениците да ме имат за особняк и ненормален, та може и да не съм имал добро реноме, нито да съм изглеждал привлекателен в очите на момичетата тогава)... Имахме един по-така отракан индивид в класа - повтаряше годината, свиреше на кавал, движеше се с брадица, защитаваше си правата с бой (смел човек), направо "алфа", както някой би го нарекъл днес някой. Същият се оказа, че познава въпросното очарователно момиче и един път я доведе в стаята по музика. Беше дружелюбен към мен този, но в първия момент си помислих, че ако я е вкарал в стаята, за да я тормози нещо, ще го помеля от бой (а дотогава само един път бях скачал да се бия). Е, всичко беше приятелско - той просто я накара  приятелски и учитиво да изсвири нещо на пианото - тогава май за първи път ми се случи да усетя какво е да останеш с отворена уста от учудване и от приятна изненада - стоях с отворена уста и гледах, слушах, и се наслаждавах как С. свиреше някаква мелодия, която излизаше безпрепятствено изпод нежните й красиви ръце и грациозните пръсти, макар и пианото да не беше пример за най-добре настроено пиано в града. Останах очарован, че тя е не просто хубава, красива и приветлива, но и че умее да свири на този музикален иструмент. Дядо ми знаеше турски на добро ниво в някакъв османо-турски вариант, но от него не научих много, защото не се интересувах чак толкова. Сам се научих на много турски съвременни думи, защото С. А. беше българска туркиня, а аз исках да знам майчиния език на момичето, което толкова харесвам! И до днес разбирам около 1000 турски думи, макар и да не мога да говоря езика гладко, което ми помага при сравнителното езикознание на алтайските езици. По-късно прописах стихове и първото си стихотворение, което беше с мисъл за нея се появи точно по онова време - към края на 10-ти клас; нищо особено не е, но е с много чувство:

"Аз моля те не отминавай!
Аз моля те поспри за миг!
Аз моля те недей ме наранява!
Аз моля те със този стих!"

Малко по-късно написах и едно дългичко писмо, украсено с много мои рисунчици и стикерчета - стараех се да изглежда колкото се може по-красиво, нежно и пленително, но така и не се реших да й го дам... По същото време публикувах и първата си статия в един местен вестник "Училище" (посветена на древнокитайските открития), надявах се да я прочете и да си каже "Я, колко умен е този!" ... Стараех се да науча колкото се може повече за нея, но единственото до което се добрах е, че батко ми е ходил на уроци по математика при баща й и, че е от много интелигентно семейство. Така или иначе, никога не успях да й кажа, че я харесвам тогава. Никога нищо не се получи между нас, естествено. И до днес си я спомням, все едно че бе вчера, макар и да са минали много години. Тези дни отново се сетих живо за нея, благодарение на Фейсбука я намерих, разменихме няколко думи и, най-после, й казах, че някога съм я харесвал. (Явно вече не съм чак толкова срамежлив.)

 2) Минаха години. Не можех да срещна никоя, която дори и на 20% да има същото  излъчване като С. А. В университета, втората година, попаднах на момиче, колежка от Севлиево (Ц. Х.), което ми приличаше на една много красива британска актриса (Jane March). Едва към нея изпитах подобни чувства, които имах към споеманатата вече красавица С. А. Помагах й в обучението, пишех й лекции, когато отсъстваше, дори някои домашни и курсови работи нямах против да й творя. Да, но тя си имаше вече приятел. Той даже един път дойде да ми заяви, че "досаждам" на приятелката му. Колежката Катя Софрониева каза, че направо й прилошало като ни видяла двамата - може и да е очаквала кьотек. Е, ние бяхме цивилизовани хора - аз от специалност "философия", а той от "културология". Разбрахме се философски и културно, предполагам. Та, реших да не "досаждам". По-късно тя (Ц. Х. от Севлиево) отново искаше да се сближим приятелски, дори седнахме на по чай в Руския център в София (май така се казваше), но всичко беше вече свършило за мен (макар и никога да не съм таял някакви кой знае какви надежди за нея, както таях за С. А до последно.)
 
 3) Единственият път, когато, може би, почти на около 99,99% изпитах същото, което съм изпитвал в ума, сърцето и душата си към С. А. беше малко преди да се дипломирам. През 1999 г. вече имах няколко аматьорски филма, водех предаване в телевизия "Мизия", издавах по това време някъде и собствен вестник "Лунно цвете" (просъществувал за кратко). Тогава сестрата на един приятел (М. М.) уж ме харесала в медийния ми образ, та решила да се запознае с мен, а после се оказа, че съм й "много голям" (около 7 години и нещо разлика имаме), та нищо не се получи, но, "за проклетия", както казват някои от по-старите хора, толкова хлътнах по нея, че над 10 (да, ДЕСЕТ+) години не можах да си я избия от главата - дори, когато вече тя бе в Германия, а аз в Китай, тази жена продължаваше да ми липсва неистово, намерхме се онлайн, няколко години си водихме с нея много близка, искрена, приятелска кореспонденция и имахме редовни чатчета, помагахме си кой с каквото може в трудните моменти, които не бяха малко нито за нея, нито за мен; не престанах да й помагам и да държа на нея дори и, когато си намери приятел (за който аз също помагах с идеи и психологически съвети в състояние на някакъв пълен алтруизъм, защото просто я обичах), но накрая ме разочарова много (престори се, че чела какво й пиша по настоящите си проблеми, а нищо не беше чела, а само искаше да отбие номера), което, най-сетне, ме убеди, че "външно може и да е много красива, но вътрешно не е това, което за мен е добро момиче", та успях да я изкореня от съзнанието и сърцето си (не беше никак лесно, защото често я сънувах).
 
 4) Джеки Чан (成龙) - тук вече не става дума за любов (не съм гей, нито бисексуален), а за преклонение пред актьор и ушу-талант. От малък много ми харесваше (редом с Брус Ли, но той е починал две години преди да се родя аз). Гледал съм му поне 80% от филмите (на Джеки Чан). Знам му биографията по-добре от много други хора. Винаги съм си мечтал да се снимам с него поне в един филм (особено, когато бях направил 4 мои филма в България). Полу-наивно се надявах, че дойда ли в Китай, то ще мога да се срещна с него. Да, но Китай е голям, а Джеки Чан не стои само в Китай; пък и да стоеше - нямаше да е точно там, където съм аз. Е, веднъж, се оказа, че ще може да се срещнем!!! Преподавах английски и руски език в един 5-звезден хотел в курорта Саня, в южната част на Хайнан, когато се получи известие, че той резервирал стая при нас, барабар с някакви други звезди! Веднага отидох при колежките от резервацията, те ми казаха в коя стая ще е Джеки Чан. Подготвих подарък за рождения му ден, че наближаваше по онова време, едно писмо, където описвам колко време съм му почитател и какви професионални заложби и мераци имам, копия от моите филми и предавания... направо бях изпълнен с надежди и щастие и почти толкова летях на крилете на щастието, колкото, когато в 10-ти клас виждах С. А. по коридорите на гимназията ни. Да, ама първо се оказа, че Джеки Чан си сменил резервацията в друг хотел. Появиха се звездите - някакъв баскетболист, който въобще не ме впечатли, та без да губя време в гледане на звезди, реших да продължа да си търся "моята звезда" - Джеки! Научих в кой хотел е решил да смени - съседния на моя, където преподавах езиците, та на бегом отивам. Там никой не ме знае. Питат ме на рецепцията едни девойки аз дали съм приятел на Джеки Чан (хубаво е, че поне изглеждам като приятел на Джеки Чан, си помислих с известна доза гордост). Честно си им казах, че не съм му приятел, но искам да му оставя едно писмо с дискове и подарък, да му го предадат, когато е удобно! Да, но дори това не става - той им бил казал да не приемат нищо от никой... Така и не можа Джеки Чан да влезне във връзка с мен. По онова време един приятел (що-годе политически активен, когато му казах за това, направи паралел със Симеон ("царя"), че когато му носели подаръци на времето с една приятелка и съученичка от "Анастасията", на рецепцията казвали "Да, ето, оставете ги там.", та хората оставали доволни, че Симеон Борисов Сакскобургготски поне ще види какво му подаряват, какво му пишат... Уви, Джеки Чан нямаше такъв адет.)
 
 5) Майка. Това е по-просто и логично, ще го кажа лаконично - сигурно всеки иска да има майка колкото се може по-дълго. Моята почина, когато бях на 19. Твърде рано... Понякога имам едни такива тягостни сънища, че идва и казва, че не е умряла, че грешка е станала; че нарочно се е крила; че е била само в клинична смърт или в кома и се е свестила, ама... няма такива работи - събуждам се и ми е едно такова неприятно...
 
 6) Ресторант. Това в последните месеци много съм го говорил - нямам и намерение да повтарям - само накъсо за тези, които ме четат тук за първи път: искам да направя ресторант в Китай, защото тук много хора има, а и немалко от тях обичат да се хранят в чужди ресторанти, но просто нямам достатъчно капитал, както и досега никой близък, приятел, роднина няма, за да помогне с някаква инвестиция. А 'що пък точно ресторант? Ами, за да събера пари, че после да си направя нещата, които наистина са ми по сърце - една издателска къща, за да издавам книги и, ако може, една средно-голяма филмова компания, че да правим различни филмчета (семейни сериали, анимацийки, криминални истории, любовни истории...), ама... нали ви казвам - "Нещата, които най-много исках, най-малко получих."
 Има ли и други като мен?