“Любов и съмнение. Играта”
/ Е С Е /
"Tantum cognoscitur, quantum diligitur" или в превод на български "ние познаваме толкова, колкото обичаме". Но какво общо има знанието и познанието с любовта? Съвременния човек не е ли "забравил" обширното поле в което понятието любов действа? Можем ли да надмогнем стоманените научни хватки на психологията и медицината, с тяхната "тежка" дума за любовта? Дали не е това една дума за много различни, сами по себе си неща или интуитивно уловеното многообразно проявление на едно явление?
Любовта е енергия, целеустремен стремеж, проектиран винаги малко или много към нещо и дори към нещо, и едновременно отвъд него. Тя е проектиране в бъдещето, бягство от мимолетния момент, един малък скок напред. Познанието е любов, до колкото достигане до желаното е изразено в знанието - приемането му в нас самите. Любовта е привличане преминаващо границата на отделното, поглъщане уединяване и опознаване на различното. В любовта "чуждото", "външното" за АЗ-а става "близко", "вътрешно"...Аз-ът се разпростира и приобщава, обединява. Характерна и отличителна особеност на явлението любов е "уникалността" на целта (обекта) към която тя се насочва. Да любовта е движение с посока...в потенция, в преследване и търсене.
Много неща могат да бъдат обичани...за човека интерес представлява почти всичко, следователно неговата любов е всеобхватна. Живия човек е този, който търпи напрежението, онази натрупана енергия необходима за достигането до целта. Обърната навътре към себе си любов е самопознанието. Достигането до атараксия и апатия (или Саматхи, Нирвана), разтварят конкретиката на битието, неговата "тук и сега" и с това угасва рационалното, азовостта се разпилява...личността чезне, човека угасва - доближавайки се до неживата природа.
И ако приближаването към другото, разтеглянето на АЗ-а над света е любовта, то явяващата се нейна противоположност, не по същност, а по проявление в действителността - е омразата. Любовта навътре, смаляването до точка, бягството от другото, стремежа към еднотипно, еднообразно и безразлично е омразата. И тя е само резултат от евентуална комбинация, тя е следствие от любовта, нейна втора фаза.
Съмнението е раздвоеност или парализирането на любовта, парадокса на нейната логична целеустременост. Съмнението за разлика от омразата, която е с ясна насока, е онищоствяване на любовта, но и нейната инкубация.
Съмнението е спасението за любовта до колко не се превръща в омраза, не още преди да има очевидни, ясни причини. Тя е бягството от любовта, която поробва всичко човешко налично и бива следвана безропотно. Съмнението е лоното на любовта, поради нерешителността в действията, поради статичното натрупване, след него тя е значително по-силна, концентрирана и ясно решителна. Съмнението е етапа на изчисляване, на обмисляне и обостряне - философията, не веднъж се въплъщава в този образ, докато любовта и омразата са решението.
Игра е всяка дейност, която се извършва единствено за самата себе си, за удоволствието от самата игра. Играта е висша дейност. Тя показва високото ниво на развитие на човешката психика и тази на другите висши организми.
Играта не е болест, тя е естествено състояние. И колко парадоксално да звучи, тя е не само за телесна, но и рационална наслада. Играта си има правила и цели, тя има развитие до определен етап. Нарушаването на правилата на играта е грубо посегателство към останалите участници, абсолютното значение на правилата и тяхната ненакърнимост гарантира еднаква среда за всички.
Ето това е и философския мотив в играта...тя е отражение на човешката способност да компресира вселената до нивото на разбиране на собствения му разум. Типичен пример за това е шахмата, но човекът е "играещо същество" (homo ludens) всяка една характерна за него дейност е с игрови момент. Такава е любовната игра. Това е типичната за човека ситуация, когато той признава законите / правилата на природата си, като сексуално животно. Любовната игра е този шаблон по който всеки индивид претегля себе си пред природата. И още Платон е казал, как влюбените от страни изглеждат глупави и вдетенени, но това е магията на любовта, която както всички други игрови действия са свещени за човека и обсебващи до неузнаваемост.
Сексуалната любов е вид изразяване не любовта, а не обратното либидото да бъде сублимирано в друга дейност. Такава е платоническата любов, макар за Платон това да е била любов над природното, над естественото, а по-висша над биологична способност сходна с божествената - обективизиране, без съображения на личната представа, бягане от мнението в посока към сигурното знание.
Обичаш въпреки, а не заради.
Съмнението самоутвърждава себе си като безсъмнено.
Играта не е абнормално явление за човека, а една от неговите висши способности в етапа му на еволюция, доставяща незаменими средства за запазването му и адаптирането спрямо заобикалящия го и "чужд" за него свят.
С автор: olekkk
Topic: Споделям (Read 6006 times)