[Nadia]

Ето сега и за рака и др. от нея:

"

                                  4 февруари – Световен ден за борба с рака.
                                     Отново за професора-умъртвител!

Защо за една година в България са констатирани 33 хиляди българи с онкологични заболявания? Кои са основните причини за възникване и за несправяне с болестта:
-Липсата на утвърдени механизми и методология и бездействието на държавата в лицето на Здравното министерство по отношение на късното диагностициране на болните?
-Деградация на образователната ни система и липсата на професионален капацитет у медицинските работници за лечението на тази болест?
-Липсата на финансов ресурс?
-Деградация на хуманността и еволюирането на медицинската услуга в България в комерчески интерес?
-Наличие на сериозни екологични проблеми в национален,  регионален и световен мащаб?
-Липсващи в България нормални условия за здравословен начин на живот – хранене, спорт, спокойствиеи увереност в доброто бъдеще на българина и децата му?

Макар и твърде късно, ние, българите, сме длъжни в името на живота си да изискаме светкавичен отговор на тези въпроси от управляващите държавата. И всеки, който има вина за настоящата трагична реалност в българското общество, да понесе отговорността и бъде наказан за вината си! В противен случай всички сме обречени на бърза и недостойна смърт.

 „VENEFICIUM BULGARICUS – САГА ЗА ВИКТОРИЯ”

Продължение на ІV-та глава:

„Как се източват пари от държавата?

Пари и слава на всяка цена!”

„…Американски учени признават, че науката им се крепи на „купени” от целия свят умове. На какво ще се крепи и в своето бъдеще българската наука? Вероятно на същите индивиди с житейски принципи „благополучие и слава на всяка цена”! За сметка на истинските български учени. Нека се замислим дълбоко и върху думите на популярен руски учен, според когото ако в обществото се е натрупал отрицателен потенциал, на хората им е трудно да мислят за хубавото и доброто и приемат за естествени негативните явления. Точно в това се състои и драматизма в нашето развитие. Негативизмът се вкорени в живота ни и стана неотлъчен наш спътник. Свикнахме с него, както  с насъщния си. Но гибелното за всички нас, обикновените хора е, че се страхуваме да противодействаме. А така не подмамваме ли собствения си регрес?
За жалост, медицинската наука не е постигнала очаквания голям напредък, въпреки своя „двадесетипетгодишен непрекъснат възход”, както го определя наскоро специалист-медик. Въпреки въведените през последните години нови оперативни методи и апаратура, въпреки успехите в лечението на туморите на пикочния мехур и широко използваната химио- и лъчетерапия, смъртността от рак на пикочния мехур е останала приблизително същата. В страната ни се регистрират годишно от 500 до 700 на брой нови заболявания.
За неосведомените мои братя и сестри по съдба: две са основните диагностични характеристики на туморите на пикочния мехур, които в най-голяма степен определят характера и природата на тумора и възможностите за неговото лечение: стадият на инфилтрация в мехурната стена /определящ се според изискванията на Международния съюз за борба против рака/ и степента на диференциация на туморните клетки.
Беше ли осъществено „комплексно” лечение на майка ми, какъвто принцип изисква и е заложен в медицината, след констатацията за наличие на инвазивен тумор в стадий Т3-4?
Включиха ли в действие всички методи, осигуряващи предпазване и потискане склонността на организма към образуване на нови рецидиви след циничната ТУР?
Доказано е, че транс-уретралната резекция, приложена самостоятелно, е значително по-неефективна, ако не е съпътствана с инстилиране на локален агент!

Съобрази ли се някой с твърденията на водещи учени в тази област, че ракът на пикочния мехур има изключителна склонност към рецидивиране, разпространение и инфилтративен растеж?

Науката твърди също, че лечението зависи от размерите, разположението и вида на тумора. Но противоречието в становищата на специалистите беше озадачаващо. От какви принципи изхождаха, какви научни методи използваха, от какви научни изследвания се ръководеха и какви човешки ценности и възгледи изповядваха – беше и си остана загадка за мен и моите близки.
След трудното изпросване на направление при първото ни доброволно посещение във ВМА,първото лечение, което предложи специалист, беше радикална „цистектомия” /отстраняване на целия пикочен мехур/. Категорично отказахме такава. Но впоследствие същият лекар дава „мнение” на свои колеги от друго здравно заведение, че…„с оглед възрастта на пациентката…не е възможно радикално оперативно лечение!”  Обосноваваше се и с поставената от самия него след прегледа диагноза.
Тогава защо ни предложи най-напред такъв метод?
Кое от двете становища беше правилното, научнообоснованото?

            Следващото „предложение” на същия специалист беше „перкутанни нефростоми” с цел запазване функциите на бъбреците. Но в този момент се оказа, че „не работи” някакъв апарат, необходим за подобна интервенция. ..

Изпаднала в тотално неведение за нивото на нашето здравеопазване тогава си задавах въпроса – възможно ли е, логично ли е подобно оправдание в най-реномираната, дотирана от държавата болница в страната, с най-добрите професионалисти? Предложиха ни повторно посещение след около две седмици, оказали се твърде дълъг период, изхождайки от симптоматиката на болестта на майка ми. Нямахме никакво време за губене и така се утешихме с разтворените обятия на професора от „Александровска”, чието становище се оказа коренно противоположно на първоначалното на специалиста от ВМА: „Такива операции вече не се правят…Най-малкото пък на възрастни хора!”

Кому трябваше да се доверим? Къде беше мястото им и предложи ли по-късно някой и в „Александровска” адекватните палиативни лечебни методи, задължителни за осигуряване на един достоен живот в неговия залез, дори само спомена ли ги, след като имат своето значимо място най-вече за понижаване стадия на инфилтрация и повишаване степента на диференциация при злокачествени туморни образувания?

Упражни ли професорът задължителен контрол върху кръвната картина и бъбречната функция по време на т. н. „лечение”?

Ако „да”, кое провокираше мнителността на анестезиолози и по-низш персонал и съмненията им по отношение логичността на стратегията му за това лечение?

Няма съмнение, че никой не е вярвал в тази стратегия, но не всички имат почтеността да си признаят публично. Прегледите и анализите на няколко специалисти довеждат до заключението, че пациентката Виктория се нуждае от лъчетерапия. Други военни лекари от ВМА изразяват категорично отричане на оперативното лечение, съобразно поставената диагноза „карцином на пикочния мехур – „Т3-4 N2MX” и възрастта на пациентката. „Разшифрована за нас, достатъчно отдалечени от тази сфера, гореспоменатата диагноза означава: „Тумор, инфилтриращ дълбоката мускулатура или перивезикалното пространство, както и една от следните структури – простата, матка, влагалище, тазова стена, коремна стена, с метастази в един регионарен лимфен възел от 2 до 5 см., или множествени лимфни възли, но с не повече от 5 см. на най-големия от тях; не може да се установи дали има далечни метастази.”

Медицинската наука доказва, че склонността на рака на пикочния мехур към метастазиране е значително по-слабо изразена, отколкото при другите тумори на урогениталната система. Ако изключим апетитите на професора и екипа му за консумиране на клинични пътеки, това становище не беше ли достатъчен аргумент, който да амбицира специалистите, лекуващи Виктория, съобразявайки се и със задължителното изискване за комбинирано прилагане на методите за лечение, да изпълнят своя лекарски дълг, оставайки верни и на своята „клетва”?

Желаещи или не, сложността на диагнозата, дадена и в хистологичното описание от изследването в „Александровска”, би трябвало да задължи специалистите от тази болница да вземат консенсусно решение с това на колегите си от ВМА, за да не предприемат палиативната, рискована и напълно безнадеждна ТУР, независимо, че фигурира като компонент в един от стадиите на лечение на злокачествени заболявания. Но професорът напълно игнорира обстоятелството, че пациентката е с онкозаболяване, задоволявайки се единствено с „болкоуспокояващи” и „кръвоспиращи” след ТУР!

Стореното – сторено. Но ученият няма как да не е бил наясно, че дори и след радикално извършена операция значителен процент от туморите рецидивират и проявяват инвазивен растеж. Макар да не е известен точният механизъм на развитие на рецидивите, според медицинската наука налице са основания за няколко предположения:  могат да се дължат на имплантиране на туморни клетки по време на Ту ТУР, както и на непълна резекция на първичния тумор, което е неоспорим и признат от професора факт при „операцията” на Виктория. Не зная как е изпълнил задълженията си ендоскопистът на майка ми в „Александровска”, но по-същественото е признанието на професора, според което туморът се оказва толкова голям, че не успява да определи големината му! Тогава на какво се надява, предприемайки ТУР? Това решение още веднъж подлага категорично на съмнение лекарската му етика и морал. Какво остава пък да бъдат забелязани евентуалните „микроскопични” тумори, след като не са наясно с първичния?

Но професорът е категорично наясно с всичките си фалове и провали. Известно е, че в стремежа си да редуцират броя на рецидивите и да забавят настъпването на прогресия, някои учени използват допълнителни лечебни методи и средства – химио- или имунотерапевтични агенти за локално приложение, станали особено популярни през последните десетилетия. В крайна сметка с тях се постига директен цитотоксичен ефект…Никой никога не предприе рационален метод за продължаване лечението на Виктория след ТУР. Освен поредния злополучен опит на професора да замаскира провала си, след като два дена след резекцията от „Спешен кабинет” на „Александровска” отново, но този път спешно, изпращат оперираната с „гладкия следоперативен период”, тотално подута от масивни отоци пациентка, в клиниката на професора. Но до този момент нямаше как да научим за тайните му намерения да се възползва на сто процента от онкоболната. Въпреки „мимоходом” споделената от него готовност да „премахне” тумора с оперативна намеса.

Как се „премахва” „солиден инвазивен уротелен карцином, нискодиференциран, с обширна инфилтрация в субепителния слой, туморни емболи в съдови пространства, инфилтрация сред фини снопчета гладка мускулатура”?     

Не би дръзнал и не би успял да го стори и най-великият гений в медицината! Освен с експериментална цел при попаднал случайно подходящ „материал”! Но „оправданието” на професора с уж наивистичното „Не предполагах, че туморът е толкова голям!” срива из основи трупан с години нечий престиж и слага кръст на всякакви иновационни технологични научни постижения. И с това се е самооневинил…Няма никакво съмнение в алогичността и нецелесъобразността на решението да се извършва хемостаза чрез ТУР. Кое кървене впоследствие се опитва да спре лекуващият – това след резекцията, или онова, станало причина за постъпване на пациентката в клиниката?

Тези действия бяха чист медицински експеримент с живо човешко същество. Чрез него отнеха на майка ми всякакъв шанс впоследствие да бъде лекувана адекватно и отговорно като онкоболна пациентка, защото професорът вложи всичките си знания, умения и опит, за да я превърне за часове в полужив труп, тотално увреждайки и прекратявайки бъбречната дейност на организма й, автоматически превръщайки се в неин отровител и умъртвител! 

Смислени и оправдани ли са опитите на професора за хирургична намеса с цел хемостаза, ако беше преценил риска от дисеминационния процес и от евентуален не, от сигурен сепсис?

Какво е показала хемокултурата, ако има такава?

Как ще се оправдае ученият, след като медицинската наука твърди, че понякога дисеминацията на туморния процес е такава, че всякакви опити за хирургично лечение на малигнени тумори са безсмислени и н-е-о-п-р-а-в-д-а-н-и?

След като науката не препоръчва подобни действия, а субектът, утвърдил се като „учен”, според критериите и изискванията на същата тази наука, наруши правилата и прекрачи самоволно границата, извърши ли грешка, или не? Не извърши ли дори престъпление?

Ако „да”, ще си признае ли? И ще бъде ли наказан за това?

Медицинската наука твърди също, че съчетанието на ТУР с интраоперативен ултразвуков контрол повишава значително ефективността на подобен метод. При „лечението” на Виктория бяха ли налице обстоятелства, налагащи приложението на интервенционален метод под ултразвуков контрол, изхождайки освен от ефективността на метода и от безвредността и техническата леснота на изпълнението? Или липсваха подобни обстоятелства, изхождайки от „скъпоструващия” метод и „възрастта” на провинциалистката! Нещо повече – урологията налага становище за съчетаване на ултразвуков и рентгенов метод за образен контрол, явяващи се с наложително и основно приложение именно при трансуретрални оперативни методи при тумори на пикочния мехур!

Бяха ли използвани такива в стратегията на професора? Ако „не”, каква е причината? Отново ли е онази, за която почитаемият читател със сигурност вече се досеща сам?

Специалисти твърдят, че по-големи възможности /ако не за лечение, то поне за частично туширане на последствията/, има при тумори на храносмилателния тракт и пикочния мехур.

Как бяха използвани тези възможности поне за краткосрочно удължаване преживяемостта на пациентката, ако не за лечение?

Имаше ли своето място задължителното хистологично верифициране на ендоскопската диагноза, установяващо рецидивите?

Задейства ли професорът т. н. „ранно иницииране на интравезикална терапия”, за да предотврати или редуцира рецидивите след ТУР, носещи в себе си инвазивен потенциал?

Как и дали изобщо използва за лечение на майка ми натрупания опит с цитостатиците за локално приложение, помисли ли изобщо за локална химиотерапия, за някакви имунотерапевтични и химиотерапевтични агенти?

Беше ли сторено максималното за ограничаване на възпалителния процес?

Сторено или не, резултатът беше налице – два дена след проведената ТУР бъбреците се оказаха тотално унищожени. Ясно е, че никой не се е интересувал нито от рецидиви, нито от туморна прогресия. Въпреки очевадната си морална деградация и фактите, не е за вярване, че популярен в публичното пространство и сред гилдията си специалист  би се погаврил със себе си и професията си, за да допусне и повярва, че една транс-уретрална резекция сама по себе си може да предизвика стихване на вторични възпалителни процеси, сама провокирала ги! А резекционната повърхност едва ли е „застилана” с нов, регенерирал епител! Нито беше спряно кървенето, след като допуснаха съдбоностното ликвидиране на водно-електролитния баланс в организма, допълнително доказателство за което беше шокиращият масивен кръвоизлив в тоалетната на ВМА часове след преместването на майка ми от „Александровска”!

Със сигурност повечето от читателите, които имам честта да прелистват тези страници и на които в живота нищо не е убягнало – нито от съзнанието , нито от опита им, нито от интелигентността им, в крайна сметка от тяхната мъдрост, ще останат изненадани от този мой жалък наивитет, който вероятно е просмукан във всеки ред. Защото майка ми беше пациентът „никой”. Тя дори не беше пациент, тя се превърна в достъпна мишена единствено за експеримент. А нашият, на трите й дъщери, социален статус, далеч не беше „респектиращ”, за да промени тези обстоятелства. С които тя не доживя дори първата, полагаща й се като онкоболна контролна цистоскопия, по правило необходима още на четвъртата-шестата седмица след резекцията!

Кои са основните функции на бъбреците?

Една четвърт от кръвта, изпомпвана от сърцето при всяка систола, се насочва към бъбреците. Те елиминират токсичните химични вещества, отпадните продукти от метаболизма, излишната вода и минерални соли, а задържат необходимите за организма съставки.

Какво се слечва при нарушена бъбречна функция?

Получава се задръжка и натрупване в кръвта на отпадните продукти и токсични за организма вещества. Ексцесивно /крайно, прекалено, невъздържано/ се отделят необходими за организма вещества, преминаващи от кръвообръщението в урината. В резултат на отслабената бъбречна функция към тъканите се насочва кръв и биологични течности с неподходящ състав.

При влошаване на бъбречната функция над определени допустими граници се стига до тежка бъбречна недостатъчност, която може и води до летален изход. Точно такава съдба гарантира за Виктория големият учен-професор!

Може да се живее нормално и с един бъбрек, ако другият е със запазени функции. Но за Виктория професорът старателно осигури „хидронефроза двустранно”, с която я обрече на сигурна и бърза смърт!”

Следва продължение!

Кратък речник на медицинскинте термини

стадий „Т3-4” – класификация и групиране по стадии на туморните клетки според изискванията на Международния съюз за борба против рака;

инстилиране – капково въвеждане на медикамент;

дисеминационен /дисеминация, дисеминиране/–разсейване, разпространение на туморни клетки от първичното огнище по кръвен път или лимфен път в организма или из организма;

хемокултура – проба за наличие на сепсис вкръвта; /сепсис – отравяне на кръвта; разпространение с кръвообръщението на болестни микроорганизми, навлезли от инфекциозно огнище в организма/; доказва се чрез хемокултура;

интравезикална /терапия/ – „интра” – вътре, във; „vesica” – мехур;

верифициране /верификация/ – установяване истинността на нещо /от лат./;
"

[Nadia]

Това е за свръхдиагностицирането от нея:

"СВРЪХДИАГНОСТИЦИРАНЕТО – ДОХОДОНОСЕН БИЗНЕС



„VENEFICIUM BULGARICUS – САГА ЗА ВИКТОРИЯ“

Продължение

ГЛАВА ПЕТА

„ЗАЩО НЕ НАМЕРИТЕ ПО-ДОБРО МЯСТО ЗА МАЙКА СИ?“

Професорската концепция за лечение на Виктория още на следващия ден след първото й изписване като „излекувана“ от „Александровска“ предизвиква синдром, който винаги е показател за функционално или органично бъбречно увреждане – генерализиран едем, проявяващ се с увеличаване на телесното тегло и отоци с натрупване на течности в тъканите и телесните кухини, в перитонеалната кухина /корема/, също. Това състояние е документирано от лекуващите в една от епикризите – „асцит“. Потърпевши са и въздушните пространства на белия дроб. Вече бившата пациентка на професора е с отоци на ръцете и краката. Часове по-късно е констатиран и документиран нефротичен синдром. Характеристиките на това патологично състояние са налице веднага – отоците са дифузни, документирани като „аназарка“, дължащи се на загуба на голямо количество белтък чрез урината /протеинурия/, в резултат на което се наблюдава хипоалбуминемия и хиперлипидемия. Микцията /уринирането/ е преустановена поради фаталното задържане на урина в резултат на блокираните нефрогенни функции. Подпухнало е цялото тяло и майка ми почти не може да се движи. И не се храни.

Търся по телефона съдействие или съвет от клиниката, в която беше „лекувана“, но без резултат. Познатата сестра не се ангажира с нищо. И не беше длъжна. Късно вечерта агресивна вторична артериална хипертония, провокирана от тежките бъбречни нарушения, както и „Dilatationem urethrae post Tu TUR“ – /разширен уретер след туморна транс-уретрална резекция, поредното лично професионално „постижение“ на г-н професора/, ни принуждават да търсим спешна помощ. От „Бърза помощ“ ни препращат към „тел. 112“. След едночасово/!/ чакане към 23 часа пристига дежурен лекар. Констатира освен високо кръвно и аритмия. Особено е притеснен от отоците и препоръчва спешна хоспитализация.

На 5 април сме в „Спешен кабинет“ на УМБАЛ „Александровска“. След ЕКГ и ехография констатират сериозни усложнения в бъбречната дейност и ни препоръчват „отново“ /!/ да посетим кабинета на следващия ден, когато „ще има“ дежурен уролог! Никой не си направи труда да потърси такъв, който би трябвало да е на разположение. Връщаме се у дома. Страданията са нечовешки, но никаква помощ не можем да окажем на майка ми.

На 6 април, след кошмарна нощ, страх и ужас, посещаваме с почти неподвижната вече Виктория отново „Спешен кабинет“. Но не можем да влезем. Търся някого от лекувалите мама лекари. В клиниката не откривам такъв, в приемно отделение на приземния етаж – също. В кабинета не престават да влизат един след друг лекари с протежирани от тях пациенти, които ни отнемат възможността да се възползваме от реда си и спешността на случая. Пристига случайно стар познайник, един от лекувалите майка ми лекари, участвал в касапницата, на когото, неизвестно за нас защо, бяхме специално представени от професора в деня на приема на Виктория на 25 март. Вече бях наблюдавала с недоумение поведението и отношението на този лекар към случайни хора, успели по свой си начин да се доберат до него и молещи го за помощ и съдействие, след което биваха „обезвреждани“ и отпращани от него с думите:

„…Под крилото си ли искате да ви взема?!

Не, не под крилото! Под чувството за дълг и хуманност, под тежестта на една, дадена тържествено, с младежки ентусиазъм клетва, останала само в миналото…, като ехо от една забравена студентска аула.

Когато и ние го помолихме за някакъв съвет за повече от „познатата“ му, но от два дена вече бивша пациентка, дежурният отговор за „крилото“ на доктора беше пуснат веднага в ход. Но нямахме нито избор, нито някакъв шанс скоро да влезем в кабинета и упорито настоявахме за съдействие. Урологът се вбеси, но все пак влезе. И познайте защо! За да предупреди дежурния кардиолог, че навън чакат настоятелни личности, но случаят с майка ми „не е спешен“! И…вместо да „изпише вежди, изважда очи“. Преди майка ми бяха приети трима пациенти със сърдечни проблеми , които имаха щастливия шанс да попаднат на един прекрасен специалист, какъвто се оказа дежурният кардиолог. Присъствайки пет часа в кабинета му, първоначално не изпитвах никакво доверие към този на пръв поглед доста сприхав, избухлив, нервен човек, ексцентричен във вербалното си общуване с пациентите. Но се оказа най-съвестният и отговорен сред явилите се в „Спешен кабинет“ негови колеги. Изтекоха почти два часа, докато чакахме млад уролог да консултира тримата пациенти на кардиолога. Изпаднах в паника, когато разбрах, че си тръгва, без да обърне никакво внимание на майка ми. А тя изглеждаше по-нещастна отвсякога. Въпреки молбата ми, категорично отказа да я прегледа. И безцеремонно напусна кабинета с оправданието: „Ще дойде дежурен колега.“

Майка ми вече имаше чудовищни проблеми с бъбречната функция, т. е. – с липсата й и непрекъснато се потеше, а притеснението допълваше страданията й. Напрежението й беше очевидно, състоянието й – трагично: подута, отчаяна, жалка и безпомощна. По мое настояване и многократни молби най-сетне започна „издирване“ на уролог. След няколко неуспешни опита от страна на сестрата и кардиолога, изпитващ вече неудобство от абсурдната ситуация, той споделя за повтарящите се проблеми с урологична клиника, поради което бил принуден да внесе до ръководството няколко оплаквания от поведението и дисциплината на дежурните лекари, но всичко останало без последствия. Никой не бил в състояние да ги задължи, дори да са дежурни, а конкретният случай само го потвърди.

„Виждате, че тук е хаос…пълна лудница!…Не може да се работи спокойно и нормално. Няма ред и дисциплина у колегите. Вие сама се убедихте в това.“

Но първоначалното пренебрежение към майка ми беше провокирано от нежелаещия да ни вземе „под крилото си“ лекувал я уролог, третирайки Виктория като „неспешен“ случай, за който се яви негов колега след цели пет часа/!/ А можеше и изобщо да не се появи, ако не бяхме скандализирали по телефона бившия лекуващ професор, отсъстващ в този ден от клиниката.

Специалистът, който пристигна и когото не бях виждала в болничната стая на майка ми , въпреки почти непрекъснатия ми престой там, се оказа също неин „лекуващ“ лекар, чието име фигурираше в декларацията за мнимия втори прием на пациентката в „Александровска“. Това обстоятелство ни най-малко не ме обнадежди. Точно обратното – спомних си израза: „…престъпникът винаги се завръща на местопрестъплението“. Пристигна намръщен, неконтактен, сърдит. Единственото, което извърши, беше рутинна ехография. „Лекуващият“не сподели нищо – нито с пациентката, нито с близките й. Бях убедена, а и гузното му поведение /гузно или пренебрежително/?/ издаваше, че този лекар прекрасно си даваше сметка за пъклените действия, извършени с майка ми и довели я до това състояние. Но хич не го интересуваше това й трагично състояние, резултат от професионалните лекарски „грижи“. Когато си позволих да попитам дали отоците са следствие от увредена бъбречна функция, урологът отговори без никакво смущение:

„Не, това идва от сърцето…!“ Твърдеше го, стоейки пред монитора, картината от който е била показателна за лекарското злодейство.

Необходимо е да си натрупал достатъчно запас от цинизъм, арогантност и прекалено самочувствие, но все пак изглежда приемливо да се погавриш с предполагаемата некомпетентност и невежество на събеседника си. Но трябва да си изкоренил из основи генетично заложеното в човешкото същество чувство за самоуважение, за да плюеш по доказания професионализъм на свой колега и то в негово и на пациента му присъствие. Реакцията на кардиолога беше лаконична:

„Нека колегата да не се прави на по-голям кардиолог от мен!“

Подобно противоборство беше трагикомично, достойно за драматургично интерпретиране, но за нещастие фатално за нормалното функциониране на нашето здравеопазване и за едно живо, но болно човешко същество. Относно предложената от кардиолога кръвна картина на непознатата нему Виктория, лекувалият я уролог няма мнение:

„Ако искаш, направи я.“

И веднага си тръгна.

„Вие няма ли да останете?“ – умоляващо попитах доктора.

„Тук не съм нужен. Ще се върна, когато дойде резултатът от лабораторията…“

И излъга…С ехидна усмивка! Повече не се появи. Избяга като престъпник, изоставяйки безпомощната си жертва!

Резултатите от изследването шокираха дежурния кардиолог. Констатацията беше стопроцентова бъбречна недостатъчност. Не без емоция той изрази възхищението си от факта, че със сестра ми сме „удържали“ да чакаме „спешна помощ“ цели пет часа:

„Браво на вас!…Вие спасихте майка си!…Браво на упоритостта и вниманието ви!…Те рядко се срещат!…Така се постъпва! Поздравявам ви!…Тези пет часа търпение не бяха напразно!“

Това беше нов абсурд. Думите на лекаря ме изумиха – защо аз да съм „спасила“ майка ми? Та тя вече беше жив труп! От какво и от кого съм я спасила? Аз ли трябваше да съм спасителят й? А отговорът беше толкова прост и прозрачен: Спасихме я, но само на първо време, от престъпната безотговорност. Ако не бяхме изчакали за нова хоспитализация, майка ми на часа да се е превърнала в покойник още в „Спешен кабинет“!

Очевидно загрижен и обезпокоен, кардиологът светкавично подготви всички документи, необходими за спешната хоспитализация на Виктория. Познайте къде!…Отново при професора. Отново при човека, който почти я беше умъртвил! Който само преди ден и половина я беше изписал в „добро състояние“! А от спешен кабинет я изпращат при него отиваща си – подута, обездвижена, уплашена, отчаяна, обезверена, абсолютна жертва-мъченица.

В този момент липсата на реакция от наша страна беше живото доказателство за убийственото невежество, вкоренило се за нещастие в преобладаващата част от нищо неподозиращото, трогателно доверчиво българско общество!

* * *

Когато я придвижвахме на количка към бившата й болнична стая, /не знаехме къде другаде и никой не ни обясни това/, дежурната сестра се обърна, но „не ни забеляза“! Друга нейна колежка, чиято фалшива усмивка наивната и благородна Виктория обожаваше, не ни прие, тъй като изписаната пациентка не си била тръгнала още. Не можела да я „изгони“, за да се приеме мама. В тази анархия не знаехме как да се справим, към кого да се обърнем и как да постъпим. И двете медицински сестри със сигурност са изпаднали в паника, давайки си сметка коя пациентка ги посещава отново. Със сигурност не са останали изненадани от повторното й явяване, но и едва ли са се надявали това да се случи при тях. Бяха груби и необщителни. Все пак нямаше как да държат болната в коридора и я приемат временно в Клиника по онкоурология и бъбречна трансплантация , където по скромното ми мнение може би там й беше мястото. Но беше доказано, че никой до този момент не я третираше като онкоболна. Тук не беше получила никаква специализирана помощ от онкоуролог, никаква консултация с такъв специалист, не беше получавала нужните медикаменти, от които се нуждае пациентка с подобен трагичен статут. Не беше получила дори задължителната човещина.

След наложителния „трети“ прием /няма такъв, има само втори и последен в „Александровска“/ влиза в ход следващата „операция“, поради провала си представена отново като „уретроцистоскопия“, чието упоменаване стана ясно че се налага от неблагоприятните обстоятелства около поредното зрелище в операционната на урологично отделение. Но макар и оправдавайки някакви парични средства, все пак остава метод за диагностициране. Ако действително е извършена, тя потвърждава друго, базиращо се на множество изследвания и аргументи становище:

В развитите страни „свръхдиагностицирането“ се превръща в доходоносен бизнес, води до „упадък в качеството и нарастване цената на здравеопазването“.

Не са ли гореописаните случаи повече от показателни за подобна констатация! Професорът прилага при изключително тежко състояние на пациентката не друго, а диагностичен метод, заплащащ се от НЗОК, но който не само че не повишава качеството на медицинската му грижа, а напротив – влошава още повече състоянието на болната. Но пък болницата и екипът ще спечелят от това. Кой губи? НЗОК ли? Не! Защото повечето от натрупаните средства са от здравно-осигурени лица, за щастие невъзползвали се от тях. Използват ги личности, забравили дълг, клетва, отговорност пред себе си и обществото. Този ресурс е изчерпал до дъно и професорът, чийто проблем в подобен деликатен момент едва ли са парите. Проблемът е в неправенето на нищо, невъзможността да правиш нещо, след един личен професионален провал.

Но „смекчаващи вината обстоятелства“ за нас, българите, както и нашата утеха е фактът, че това се случва и в „развитите“ страни. Ако страданията и бързата смърт на майка ми бяха едно от условията за бързия просперитет на нацията ни, то тогава грешниците щяха да бъдат изцяло оневинени. Уви!…

Следва продължение!
"

[Nadia]

Ето го и следващото от нея:

"КЛИНИЧНА КОМПЕНСАЦИЯ ДО ПЪЛНА РАЗРУХА-ПОРЕДЕН „УСПЕХ“ НА ПРОФЕСОРА-УМЪРТВИТЕЛ

„VENEFICIUM BULGARICUS – САГА ЗА ВИКТОРИЯ“

Продължение

ГЛАВА ПЕТА

* * *

Анамнезата сочи прием по повод анурия*, настъпила след 3-ти април /т. е. след транс-уретралната резекция и изписването/, „когато започнала да уринира на капки“, с „отоци на двата крака, симетрично…“. В деня на спешната хоспитализация креатининът сочи стойности 1029, на следващия ден – 1075, /блокиращо мускулната дейност/.

Професорът е наясно, че приема пациент с диагностициран злокачествен тумор. Основната му задача беше хемостаза. При първата „операция“ – уретроцистоскопия, за да оправдае клиничната пътека, той предприема „евакуация на коагулуми“. Но още в деня на приема на Виктория по време на своеобразното „интервю“ с приемащ лекар беше дадено сведение за наличие на кръвни съсиреци, с вида си обуславящи т. н. „значителна хематурия“. При подобна констатация медицинската наука изисква незабавно аспириране със задължителна катетеризация и включване на промивна система с цел предотвратяване образуването на коагулуми!

Как действа професорът? Вероятно спестява тази манипулация /аспирация/, доказателство за което са самите образували се коагулуми, които твърди, че е „евакуирал“. Второ доказателство за пренебрегване на аспирацията: дори след проведената /първа по ред/ уретроцистоскопия с последващата евакуация, катетер и промивна система, наложителни при подобен род аспирация, на пациентката не са включени. /Любопитно, но не е изненадващо, че професорът твърди обратното в предоставената със закъснение и потулвана епикриза. /До този момент уретерите функционират, не са запушени.

Как се стигна до този проблем? Науката е категорична: „За да надстъпи анурия, трябва да бъдат увредени и двата бъбрека.“ С тази задача професорът се справя перфектно! Дори да е продължил с хемостаза и след ТУР, което декларира в документ, с агресивната резекция последвалите инвазивни процеси и туморна прогресия довеждат до двустранна обструкция и пълно блокиране на функциите на уретерите , респ. на бъбречната дейност, със запушване на уретералните остиуми и възпрепятстване оттока на урина към пикочния мехур, респ. към уретрата. Този фатален „резултат“ от дейността си, заедно с наличие на фибринови налепи, професорът лично констатира след втората по ред уретроцистоскопия, след която не се прилага никакво лечение. И тя, както и проваленият и шокиращият за Виктория опит за уретерно протезиране можеха да й бъдат спестени, ако професорът си беше направил труда да извърши необходимото за изясняване нивото и характера на препятствието в оттока на урината, което му дава възможност за повече информация относно запушените уретери. Ако не беше убеден в успеха на новия си експеримент за отпушването им, може ли да бъде оправдана безотговорната и финализираща тоталното увреждане на пациентката нова „операция“ на учения-уролог, по време на която присъстват и действат в единомислие седем медицински лица, двама от които професори? Оправдава я единствено възможността за ново източване на пари от държавата!

Но за нещастие на самата Виктория железният й организъм, който я поддържа все още жива, осигурява благодатно поле за неспирните експерименти, като през целия период на злодейство продължава да поддържа и успокояваща лекарите афебрилност /липса на висока температура./ Все пак ще бъде справедливо да им признаем старанието – след рутинната процедура този път са изпълнили перфектно задължението си – „поставили са катетър и са включили промивна система“!…

След втората хоспитализация на пациентката в „Александровска“, насочена там от „Спешен кабинет“, изследванията констатират драстично нарушен водно-електролитен баланс – категоричните признаци за хронична бъбречна недостатъчност /ХБН/. Бъбреците постоянно загубват възможността да задържат електролита „натрий“. При занижените му стойности в кръвния серум, който факт при майка ми е известен на лекарите, се стига до симптоми на хипонатриемия – слабост, жажда, световъртеж, безапетитие, както и прояви на тахикардия в сърдечносъдовата система. До хипокалиемия се достига след употреба на диуретици. „Резултатът“ е диарийни синдроми, също налични при пациентката, които се явяват и при равна загуба на вода и натрий и водят до дехидратация на организма, може да се стигне и до мускулна парализа. В тези случаи медицинската наука не препоръчва прилагане на силен диуретик, какъвто е „фурантрил“. Но лекуващият лекар го прилага в отчаяните си опити да стимулира прекратена бъбречна дейност.

Следва въпросът: До каква степен този диуретик повлиява хемоконцентрацията* и екскрецията* в организма?

Направиха ли лекарите всичко необходимо за рехидратация, налагаща се от тежестта на случая?

При констатирани микционни смущения /смущения при уриниране/, каквито са потвърдени в една от епикризите, препоръчително е „повишено внимание“ при използването на фурантрил. Дали са се съобразили с това изискване лекуващите или не, в резултат на грижите налице е следващият факт – завишава се концентрацията и на двата електролита, „натрий“ и „калий“. Завишените стойности на „натрий“ застрашава нормалното контролиране обема на екстрацелуларната* течност на тялото и поддържане на алкалнокиселинното равновесие. Този електролит подпомага поддържането на електролитния потенциал в клетките на нервната система и затова е особено необходим на нерви и мускули в организма. Тъй като количеството му се контролира от бъбреците, увеличаването му се явява като още едно доказателство за нарушаване на бъбречната функция. А излишъкът му води до хипернатриемия, предизвикала чудовищните отоци в тялото на майка ми. „Натрий“ участва и в патогенезата на хипертонията, затова завишаването му повлиява и риска от хипертония, особено в по-напреднала възраст. Стойностите на „натрий“ в „Александровска“ градират: 123-128-133. Именно този проблем безпокои единствено млада и вероятно все още „неувредена“ професионално и морално анестезиоложка, която изисква повторни изследвания за уточняване стойностите на електролитното съдържание в кръвта на проблемната пациентка.

Алкалният метал „калий“ е важна съставка на човешкия организъм и основен алкален йон в интрацелуларната* течност на тялото. Заедно с „натрий“ поддържа поляризацията на клетъчната мембрана и осигурява базата на електричната активност на нервната система и мускулатурата. И неговата висока канцентрация /хиперкалиемия/ се дължи на бъбречна недостатъчност, предизвиква се и от калий-съхраняващи диуретици. При Виктория се проявява със сънливост, анорексия, мускулна хипотония*. Води до провалилата първия опит за ТУР аритмия и в крайна сметка би предизвикала смърт от асистолия. Анестезиоложката е съвършено наясно и с тези рискове. Те са известни и на професора и колегите му, положили многократно, без свян, без страх и притеснение Виктория на операционната маса…Имала е чист късмет, че тогава е останала все още жива.

Бъбреците участват в регулацията на „калций“, „фосфор“ и метаболизма на витамин „Д“. При ХБН /хронична бъбречна недостатъчност/ се нарушава образуването му, а той регулира резорбцията на „калций“ в червата. ХБН води и до извличането му от костите. Намалената гломерулна филтрация предизвиква задръжка на фосфора и повишаване съдържанието му в плазмата. Вследствие бъбречна недостатъчност, вече в „напреднал стадий“ при майка ми с креатинин от 700 до 1326 mol/l настъпва нарушение и на въглехидратната обмяна.

От болничните документи на Виктория е очевидно, че в началния стадий на ХБН, когато стойностите на креатинин са 137mol/l и липсват клинични прояви, никой не е оказал необходимото внимание на пациенткта си. И той еволюира главозамайващо: 137-150-700-1008-1029-1326-1075! Но професорът рязко и енергично съкращава сроковете между началния и напредналия стадий на ХБН. Както се изразяват учените, това „гарантира коварството на ХБН – клинична компенсация до пълна разруха“!

Вследствие на предизвиканата анемия се скъсява животът на еритроцитите – червените кръвни телца, основната маса зрели клетки в кръвта, съдържащи пигмента „хемоглобин“, чието основно предназначение е транспортирането на кислорода до всички тъкани и клетки в живия организъм. Нарушава се метаболизмът на аминокиселините, стига се до частична хемолиза*, намалява се трансферинът* в серума. Със сигурност от диагноза „анемия“ при Виктория никой не се е интересувал в „Александровска“, а и тя много трудно се поддава на лечение! Единственият изход при нея е постоянно кръвопреливане, което звучи отново неловко по отношение на грижите към майка ми.

Следват пораженията и в храносмилателната и отделителната система, чиито последици с ерудирано безмилостно самообладание споделя един от лекарите, приел поради „липса на друга възможност“ временно майка ми след „Спешен кабинет“ в „Клиника по онкоурология“ на „Александровска“ /където всъщност трябваше да бъде приета още първия ден/. Сухост в устата, жажда, липса на апетит, миризма на амоняк и… „тяло, пропито с дъх на урина и екскременти…!“ – заключава шокиращо урологът.

По-късно ХБН провокира и централната нервна система на Виктория с постоянно безпокойство, възбуда, притеснение, мускулни гърчове! За лечение на ХБН при нея и дума не може да става. Основното й заболяване беше игнорирано, а нечовешките експерименти довеждат в крайна сметка до смъртоносната хронично-бъбречна недостатъчност! Затова е неуместно да се споменава дори за „отстраняване“ на факторите, довели до влошаване на бъбречната функция, което при други обстоятелства би било приоритет в грижата на лекарите.

А за „диетично лечение“, улесняващо синтезирането на белтъци в организма от собствената урея, дори е смешно и жалко да се споменава. Подобна идея отсъства изобщо от мислите и действията на професора и лекуващите лекари. Медикаментозно лечение също няма. Но пък има в изобилие опити с оперативни методи. Много по-лесно и по-бързо беше решаването на проблема с предизвикване на бърз диуретичен ефект чрез прилагане на фурантрил и въпреки смъртоносните последици снемат от съвестта си всяка гузност, която би тровила живота на всеки отговорен, доблестен и почтен лекар и човек… А изискващата се в третия етап на ХБН при Виктория хемодиализа също е обречена на неуспех в „Александровска“…

Спази ли високотитулуваният специалист изричното, жизненоважно правило в своята специалност:

„Много важно е да се изключи запушване на уретера като причина за поддържане на инфекцията, тъй като в този случай се стига до застой на урината с последвалата инфекция!…Ако пречката за застоя на урина, чийто нормален отток е възпрепятстван, е нивото на пикочния мехур или уретрата, може да се стигне до двустранна хидронефроза. Възпалителните процеси се лекуват с подходящи антибиотици!“

Освен запушени уретери професорът вече е гарантирал и друстранната хидронефроза, също отбелязана в документ, с която се блокират всякакви процеси на филтрация, секреция и др., образуващи урината. Причината – разнебитеният от професорската резекция пикочен мехур!

Механизмът: Инвазията на туморни клетки след резекцията, рецидивирането им, както и гарантираният възпалителен процес и коагулумите, разширяват и запушват уретерите. Застоят на урината е осигурен с възпрепятстване на нормалния й отток. Хидронефрозата е причинена от увеличаващото й се количество, чиято секреция не спира след възникване на препятствието. Водещите симптоми при напреднал, четвърти стадий, при който паренхимът е напълно изтънен и при наслагване на инфекция се превръща в „торба, пълна с гной“, бяха налице при майка ми: болка с тъп, постоянен характер, /„силата“ й не отговаря на тежестта на хидронефрозата, твърдят учени-уролози/; хематурия, впоследствие явяваща се периодично; чести позиви за уриниране /при насложени инфекции/; левкоцитоза /стойностите на левкоцитите се увеличават от 12,0 на 24,5!/

Беше ли приложено лечение, или поне имаше ли намерение за лечение на хидронифрозата и какви бяха симптоматичните средства? Какви антипиретици, антибиотици, уроантисептици и витамини приложиха?…

„Colica renalis“*, – научнообоснована, друга документирана последица от „лечението“ на майка ми! Предизвиква се от внезапно прекъсване на проходимостта на уретера с последващо бързо повишаване на налягането в кухинната система на бъбрека. Кръвните съсиреци са сред най-често срещаната причина за „колика реналис“ /стойността на тромбоцитите е нараснала от 286 на 435!/ Възпалението и инфекцията след ТУР водят и до тромбоцитоза като тяхна вторична реакция.

Ако професорът не беше провокирал нови коагулуми с документираната нова хемостаза след ТУР, с евакуацията им при първата уретроцистоскопия би било съмнително явяването на бъбречната колика, както и фаталното запушване на уретерите!

Следва продължение!

Кратък речник на медицинските термини

анурия – патологично състояние, при което почти липсва секреция на урина от бъбреците /количеството на отделената урина е под 50 мл. За 24 часа/;

екскреция – отделяне на отпадни продукти /екскрети/от метаболизма /жизнената дейност на организма/: пот /от жлези с вътрешна секреция/,други като краен резултат на различни процеси /урина, екскременти, вода, соли, урея, въглероден двуокис и вода чрез издишване от белите дробове и др/;

/„урея“ – съединение, образуващо се в черния дроб; отделя се с урината като главен краен продукт на белтъчната обмяна, увеличава се при бъбречни болести /недостатъчност/, масивно разпадане на тъкани и др./;

екстрацелуларна – /„екстра“ – първа съставна част на сложни думи, означаваща „извън“/;

интрацелуларна – /„интра“- първа съставна част на сложни думи, означаваща „вътре“, „във“/;

„Collica renalis“ – болки, криза в бъбреците;

трансферин – специфичен протеин,транспортиращ комплексите на желязото до костния мозък и железните депа;

хемолиза – преждевременна смърт на еритроцитите;

хемоконцентрация – предизвиква се при свръхмощна диуреза в старческа възраст; свързана с риск от развитие на тромбози и последващи емболии;

/„ембол“- материал /кръвен съсирек, мазнина, въздух, течност или чуждо тяло/, който се пренася чрез кръвния ток от една точка до друга/;

хипотония – ниско кръвно налягане;"

[Nadia]

Едно друго от нея за "КАПАЦИТЕТИ В ПОЛИТОЛОГИЯТА И СОЦИОЛОГИЯТА ЗА ПРЕДИЗБОРНАТА СИТУАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ":

"КАПАЦИТЕТИ В ПОЛИТОЛОГИЯТА И СОЦИОЛОГИЯТА ЗА ПРЕДИЗБОРНАТА СИТУАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ

Форум „Политика и общество“

Фондация „фридрих Еберт“

30 юни, 2011 г. БТА

Проф. ДФН ГЕОРГИ КАРАСИМЕОНОВ – Институт за политически и правни изследвания:

„Криза на лидерския капацитет на партиите.“

„Спад на критериите за демократично развитие – предимно в България и Унгария.“

/според американско изследване/;

„БСП няма личности и формули“;

„ДПС – в изчаквателни позиции. В необходимост от преодоляване на кризата, свързана с напускането на Касим Дал и други членове на ДПС.“

„РЗС – Кандидатът за президент Атанас Семов е способен млад човек с много качества. Не трябва да се подценява. Любопитно е защо членува в РЗС?“

„В изборите ще участват лидерски партии без нормален демократичен вътрешно-партиен живот.“

Проф. ДФН ПЕТЪР-ЕМИЛ МИТЕВ – Институт за социални ценности и структури „Ив. Хаджийски“:

„Ерозия на властта…“

„Силово укрепване на властта…“

„Сливане на полицейска и политическа власт, на съдебна и политическа власт.“

„Изборите са от значение за протичането на демократичния процес.“

„Изборите ще бъдат вот на доверие към партиите.“

„Неизбежни политически игри…“

„Ерозия на парламентаризма…“

„Отричане на опонента…“

Доц. ДПН АНТОНИЙ ТОДОРОВ – Българска асоциация за политически науки:

„Слабост на политическите партии; Проблем с мобилизацията; Нелоялност.“

ЖИВКО ГЕОРГИЕВ – „Галъп Интернешънъл“:

„Няма симптоми на политизация на общественото съзнание, а на икономизация.“

„Наличие на „частни общини“/!/

„Печелившият няма много да спечели, но загубилият много ще загуби!“

„Местните избори са „най-скъпо струващи.“/По повод „купуването на гласове“/."

[Nadia]

 Следващото е от 2012, от нея за парите:

"ПАРИТЕ ДИКТУВАТ ВСИЧКО В ЖИВОТА НИ

„VENEFICIUM BULGARICUS – САГА ЗА ВИКТОРИЯ“
Продължение
ГЛАВА ПЕТА
„ЗАЩО НЕ НАМЕРИТЕ ПО-ДОБРО МЯСТО ЗА МАЙКА СИ?“

* * *

Споделих притесненията си с професора относно настъпилите тежки усложнения, изтощението и безсилието на майка ми да се движи и го помолих да предприеме нещо, за да се захрани болната медикаментозно. Отново беше готов да изпълни молбата ми. Но не схващах защо тази жизнена необходимост за пациентката трябваше да се превърне в молба. Ако не бях реагирала и този път, от изтощение ли щяха да оставят пациентката си да умре, преди това да свърши тяхното злодейство?
„Ще предам на старшата сестра“ – беше отговорът.
Но и „старшата сестра“ се погаври с невежеството и страха ми.
„О, да…разбира се. Може да консумира храната от кухнята, а може и да й купувате нещо.“
Това отношение беше неочаквано и обидно, но тогава все още не го осъзнавах. Нима старшата сестра нямаше информация за състоянието на Виктория! Нима не беше наясно, че тя не може да се храни и причините за това бяха скандални! Нима тя не беше участвала индиректно в експериментите и не знаеше последствията от тях! Нима не беше „схванала“ нареждането на професора!
„Но, госпожо, ставаше дума пред г-н професора за изкуствено захранване. Майка ми не е в състояние да се храни сама!“
Отегчението у тази жена беше пълно и демонстративно:
„О…добре…добре…!“
И така всяко притеснение, всеки страх, но най-вече всяка необходимост за Виктория се превръщаше в моя молба към професора. Той пък се молеше на персонала си, който нехаеше и като че ли не го касаеше което и да е нареждане на шефа си. И всичко се повтаряше. Когато помолих за болничната документац;ия на майка ми /за което професорът беше се разпоредил вече/, за да направи КАТ /компютърна аксиална томография/ в „Св. Екатерина“, не я получих, докато сестрите не разбраха, че лично ще заплатя изследванията в друга болница. А то беше необходимо на лекарите, но поради „липса“ или „повреда“ на нужния апарат търсеха старото изследване от гр. Монтана. Беше пределно ясно, че то няма да послужи за нищо, освен доказателство и за самите тях за причинените в „Александровска“ тежки увреждания на пациентката. Въпреки че им беше необходимо, не желаеха да направят ново, регламентирано в правилника на болничното заведение, както и в правата на онкоболните пациенти изследване „КАТ“. То дава възможност за уточняване на стадия в развитието на малигнените тумори в урогениталната система, количествена оценка за увеличаване на лимфните възли и отношението им към съседните органи и структури, уточнява дълбочината на патологичните промени на първичния процес и оценява разпространението на заболяването и обхващането на съседните структури.
В диалога с професора стигнахме до „съвета“ му, че КАТ би могло да се направи „например в болница „Св. Екатерина“! И не пропусна да спомене: „Но ще трябва да си го заплатите…някъде около 210 лв!“ Защо в „Александровска“ отказаха да извършат това изследване, което им беше необходимо? Дали защото „Здравната каса“ нямаше да го поеме и болницата прави „излишни“ разходи за възрастната Виктория, която този път съвсем не беше подходящият дивеч, за да изстрелят по нея един ценен куршум? Или това й се полагаше, но го спестиха за „по-подходящ“ пациент?
Стеклите се в последния ден обстоятелства дадоха отговор: КАТ беше нужна на професора не защото някой в „Александровска“ се интересуваше все още от Виктория и заболяването й, а за да има възможност да редактира съгласно всички изисквания епикризата на пациентката, съдържаща в текста си едно към едно заключенията в „Св. Екатерина“, плод на собствените им подвизи! Беше очевидно удовлетворението на професора, че с готовност поех внушеното ми задължение и го направихме с лични средства и, разбира се, в друга болница.
Ще отрече ли някой, че парите диктуват всичко в живота ни? Дребни късчета хартия, предопределящи съдбата ни – страданията, болките, щастието; потребни, за да живееш, необходими и за да осигуриш смъртта си. Преди около три десетилетия мъртвото тяло на мой земляк и съсед беше предоставено безвъзмездно на патолози за дисекция – чудесна възможност за обучение и експерименти в науката! Но тя беше реализуема поради чудовищната бедност на близките на покойника, чийто социален статус категорично ги лиши от дълга да го изпратят в последния му път. Нашият социален статус не позволяваше да предлагаме няколкоцифрени суми за лечението на Виктория, но те не бяха и необходими за експерименталната професорска практика. Или…някой категорично би ни опонирал? И сигурно ще излезе прав!…

* * *

По презумпция ръководителят на която и да е институция представлява някакъв авторитет, комуто колегите дължат най-малкото подчинение, ако не зачитане и уважение. Не зная дали професорът представляваше авторитет, респектиращ по-низшестоящите в йерархичната структура на едно болнично заведение, но беше стъписваща и стряскаща липсата на каквато и да е готовност за изпълнение на нарежданията му. Професорът не ги интересуваше, пациентите слабо ги интересуваха, изглеждаха сърдити, уморени,недоволни, нелюбезни с болните. Оправдаваха поведението си с недоволство от ниското заплащане на труда им, но нали в крайна сметка всеки имаше право на своя личен избор. Оттук идваше и притеснението за грижата към самите пациенти.
Какво ли не бих дала да можех да узная как се чувства в кожата си, в душата си, в белите си и зелени одежди този титулуван хирург, чието мнение почти никой от колегите му не зачита. Но пък за сметка на това с него бяха напълно солидарни съмишлениците му, подложили майка ми и участвали в умъртвяващата резекция, която солидарност може би реабилитира професора в незначителното му „шефско“ присъствие сред по-низшия болничен персонал!
След всички изживени в „Александровска“ трагедии дължа огромна благодарност на един-единствен човек – на една от медицинските сестри, поела своето нощно дежурство във вечерите, когато майка ми вече стартираше пътя си към отвъдното. В това безвремие за нас и Виктория промиваха мозъците ни с дузината „промивни системи“, които й включваха непрекъснато и които поддържаха и нашата заблуда за „спряното“ кървене! От дълбокия сън изведе приспаното ми съзнание същата тази медицинска сестра, която по чиста случайност не бях виждала до този момент в отделението. Мама се нуждаеше от честа смяна на уринаторите и самите промивни системи, за които манипулации се налагаше винаги да търся и подсещам дежурния персонал. Служителите вече не издържаха на присъствието, намесата и молбите ни, с които единствено ги подсещахме да изпълнят служебните си ангажименти. И точно това обстоятелство принуди медицинската сестра да извърши своеобразния си „подвиг“ с нервно отправения към мен въпрос, с който, без да подозира, „здравната работничка“ торпилира и сложи категорично кръст на едно огромно здравно заведение, симулирало дявол знае за какъв период единствено успешна реализация на държавната политика за ефективно и съвременно българско здравеопазване.
В коридорите на УМБАЛ „Александровска“ се разигра паметен диалог:
„Защо не намерите по-добро място за майка си?“
Без да съзнавам какво всъщност иска да ми каже тази изнервена жена, отговорих уверено:
„Защо? Аз смятам, че сме избрали най-доброто място!“
И колко ли жалка съм изглеждала в очите на сестрата с тази своя гибелна заблуда. Последва отговорът й:
„Ако беше така, нямаше да се връщате отново тук, а вече щяхте да сте забравили това място!“
В тази тежка нощ изявлението на дежурната сестра дълбоко ме разстрои и всъщност отвори широко очите и проясни ума ми. Но не престанах да разсъждавам върху откровението й, което, освен шокиращо, беше и затрогващо. Какво целеше тя? Умората, неудовлетворението от тежкия и нископлатен труд ли я подведоха, или имаше нещо по-значимо и по-дълбоко, което нашето невежество не беше в състояние да открие? Защо тази служителка „подритва“ работата си? Не се ли притеснява от подобна искреност? Не се ли страхува от последствията? Прави ли й чест да подбива и руши авторитета на институцията, където осигурява своя и на семейството си хляб насъщен?
Бях силно раздвоена и объркана. Трябваше ли да упреквам тази жена или в крайна сметка смелостта й заслужаваше единствено адмирации? Защото единствена сред манипулатори и бездуховни същества се осмели да открехне вратата към една ловко укривана мръсна яма, натъпкана с безразличие, егоизъм, непочтеност, неудовлетворени амбиции, фалш и лицемерие. Животът беше принудил и нея да тъне в тази яма, без да вижда изход отникъде…
На майка ми не споделих нищо. Стремителното й влошаване за броени дни на престоя ни тук само потвърждаваше основанията на медицинската сестра и оправдаваше напълно нейното „предателство“. Негласно бях я упрекнала в неморалност, в липса на достойнство, в липса на благодарност към работодателя и работата. Но след дълги размишления най-сетне схванах колко достойнство, а защо не дори съчувствие и състрадание има в тази жена, за да рискува всичко, колко наясно е с този цирк, разиграващ се в клиниката между лекари и пациенти. След „нощта на откровението“ ми се искаше да й благодаря за доблестта, колкото и несъзнателно да я беше проявила. Но повече не я срещнах.
За жалост, оказа се, че и самите санитарки в отделението съвсем безпардонно смъкват от пиедестала своя шеф, приобщавайки го за свое оправдание към отвратителните си действия и престъпно отношение към пациентите. В едно от нощните дежурства на по-голямата ми сестра се разиграва още по-куриозен епизод. „Изобретателността“ на санитарката през тази нощ достига до такова съвършенство, което здравият разум трудно би асимилирал. Но откачените действия на подобна личност могат да се окажат пагубни за живота на всеки попаднал при нея пациент. Тази служителка разиграва вече отиграна в отделението хитрост, безумна и опасна – тайно пробива уринаторите и ги поставя в голям и непрозрачен съд, което няма да налага честата им смяна, респ. не ще нарушава нощното й спокойствие. А непрозрачният съд няма да породи съмнение, че има дупка в уринатора!…
Естествено, интелектуалното /ни най-малко не подценявам достойнството на други, образовани личности, принудени от живота да изпълняват тази непривлекателна работа/ и „професионалното“ ниво на тази санитарка не й позволяват да знае, че на този етап от „лечението“ процесът на диурезата на пациентката е единственият критерий за здравословното й състояние, което определя и последващите действия на лекуващите лекари. И че ако те вече са ликвидирали възможността тя да бъде контролирана със съответни медикаменти, то все пак е необходимо да бъде наблюдавана. Но ако не за санитарката, то поне за медицинската сестра, предполага се достатъчно образована и опитна, за да заема подобна позиция, тези правила и изисквания са достъпни и ясни. Ако не са, то мястото й не е там. А към санитарката някой би трябвало да прилага „някакъв“ контрол.
Както вече споменах, за лечението на Виктория беше използван диуретикът „фурантрил“. С прилагането му се изисква ежечасно контролиране на диурезата /при катетеризиран пикочен мехур, в каквото състояние беше майка ми/ и количеството на въвеждания електролитен разтвор в следващите часове се съобразява с количеството на отделената през предхождащия час урина. Така стигаме до престъпното обстоятелство, при което животът и лечението на майка ми зависеше в огромна степен дори от поведението и действията на дежурната в нощната смяна санитарка, ликвидирала с пробитите уринатори евентуален следващ лекарски ход и напълно вместила се в схемата от планувани безобразия. Така пъкълът се затваря и няма вече нито избавление, нито надежда.
Ако не живеехме в страната на абсурдите, след този скандален случай, с който според санитарката и медицинската сестра се оказва съпричастен и професорът, някои субекти трябваше да забравят завинаги професията си и входа на болнично заведение, а други да бъдат запокитени да упражняват професията си и остатъчната си съвест като общопрактикуващи лекари или „джипита“ далече в изоставените и забравени провинциални кътчета на България, където за кървене при уриниране те изпращат на „невролог“! Всичко това звучи и изглежда абсурдно, но за нещастие е жестоката наша действителност. Когато на следващата сутрин, вече запозната със случката с пробитите уринатори, споделих притесненията си с новопристигналите медицинска сестра и санитарката, в съвършено прозрачен „съюз“ двете заемат отбранителна позиция, прилагайки правилото „нападението е най-добрата отбрана“. Това им поведение бях провокирала с въпроса:
„А г-н професорът запознат ли е с тези ваши действия?“
Отбранителният и яростен отговор на санитарката беше убийствено компрометиращ за професора:
„А Вие смятате ли, че ще посмеем да вършим нещо без негово знание и разрешение?“
Ако и това се окаже истина, на каква болнична помощ, на какво здравеопазване можем да разчитаме и се надяваме? Може би по законите на джунглата – да оцелява кой както може!
На професора и другите лекуващи Виктория лекари бяха известни и ясни симптомите на провокираната смъртоносна ХБН /хронична бъбречна недостатъчност/ на пациентката – синдромокомплекс, настъпващ в крайния стадий от развитието на хроничните бъбречни заболявания, чиито прояви започват при увреждане на 70% от функциониращите нефрони*. Патофизиологичните промени в организма на болния обуславят развитието на ХБН. Намаляването на масата на нефроните води до понижаване скоростта на гломерулната* филтрация и затова веществата, излъчващи се чрез нея, увеличават концентрацията си в серума /стойността на креатинина при Виктория – 1075 mol.l/.Уреята също променя стойностите си, но показателите на креатинина по-точно отразяват степента на ХБН.
Основните патофизиологични механизми се характеризират с нарушение на двете основни функции на бъбреците: отстраняване на крайните продукти от белтъчната обмяна и поддържане на постоянен обем и състав на телесните течности. Тези нарушения са неоспорими факти в състоянието на пациентката Виктория. Основното нарушение в поддържането на постоянен обем и състав на телесните течности е в отделянето на вода от организма. Нарушава се денонощният ритъм на диурезата, като се увеличава количеството на нощната диуреза. Ако своевременно не се коригира, може да предизвика дехидратация на организма. При такива смущаващи и опасни обстоятелства в болничното заведение някой е негласно съпричастен с „правомощията“ на санитарката, позволявайки й с действията си да се превърне в неоспорим фактор и допринесе съществено за пагубния изход от опитите за едно тежко и трудно лечение.
Собствените ми разбирания за етично поведение не ми позволиха да споделя тези абсурди с професора. Реших, че няма смисъл да се подлагам и на самоунижение. А ако наистина се окаже в близкото или дори в далечно бъдеще, че маститият учен е негласно съпричастен с тези престъпни действия, то мястото му е единствено зад решетките. Но тази справедливост щеше да е възможна, ако не живеехме в страната на абсурдите, ако разчитахме на нормална и ефективна съдебна система, в чиято терминология имат място и тежат изрази като „умишлено“ и „непредумишлено“ действие, но рязко разграничаващи се при неоспорими обстоятелства. Бяха налице фалшифицирани данни в болничната документация, беше налице резултатът от безотговорно изпълнение на професионален дълг. Всичко това на основание собствените си морални норми и законите в обществото ни, колкото и болно да се оказва то, по-късно квалифицирах като „непредумишлено убийство“. Но с подобно заключение доста подценявах професора и екипа му – те прекрасно знаеха какво вършат и какви ще бъдат последствията от опитите им. Умисълът беше заложен в основата на всичките им действия. За тях няма „смекчаващо вината обстоятелство“, защото енергичното тласкане на майка ми към гроба беше осъзнато, преценено, умишлено действие от първия до последния ден на престоя й в „Александровска“. Това действие може да се квалифицира с една единствена дума – престъпление! А за всяко престъпление законът е отредил и наказание!
Но да сте чували за затворник – лекар? Или осъден съдия, адвокат или прокурор? Нима те са безгрешни човеци? Но всички са от ордата на недосегаемите. Както олигарсите-политици! Ако в България функционираше истинска съдебна система, в каквато би била инкриминирана дейността с опасни за живота на пациента медицински експерименти, щях да поема и големия риск да предявя съдебен иск към умъртвителите на покойната ми майка. Но такава липсва. Или по-скоро съществува, но, в противовес на законите на логиката, у нас тя е функция на големите пари! Имаш ли ги, имаш всичко. Купуваш и лекар, и съдия, и прокурор. Плащаш и се спасяваш. Темида не ще възрази. В България тя отдавна не е сляпа. И наблюдава със зорко око откъде ще се появи съкровище, което ще оневини и най-закоравелия убиец. Но правда няма, има само мъртъвци и осъдени изкупителни жертви. А ти, с ненужния ти морал и жалки надежди, оставаш слепец и се блъскаш в бетонна стена. Преминаването отвъд нея за теб е табу. И тогава, ако си способен, гордей се, че си Българин!…Склонна съм да вярвам, че по-малко фатализъм има в израза „спасяването на давещия се е проблем на самия давещ се“, който в края на 2009 г. упорито се налага като философия за най-сигурното ни самосъхранение.
…След диалога за пробитите уринатори, за който жестоко бях обвинена от извършителите, останах още по-смаяна и объркана. Почувствах се толкова унизена и отчаяна за бъдещето не само на собствената ми майка, но и на всички нещастници, попаднали тук и неподозиращи каква гавра, застрашаваща живота им, се извършва с тях от субекти от най-низшето йерархично стъпало по най-високото.

Следва продължение!"

[Nadia]

Едно от 2012 за депутати:
"ДЕПУТАТ, ИЗПАДНАЛ В НЕРВНА КРИЗА!

В деня, в който в публичното пространство се разнесе новината, че Капка „Сидерова“ ще прави нова партия „Атака“, нервите на лидера на старата „Атака“ не издържаха. Но за истинско съжаление беше състоянието на негов съпартиец-депутат, забравил къде се намира, защо се намира там, кой го беше изпратил там, беше забравил и за т. н. „четвърта власт“, вероятно заблуден, че тя винаги ходи „след победителите“.
В присъствието на останалия безмълвен зам.председател на Парламента и свой съпартиец, изпадналият в криза атакист старателно работи за имиджа на изчезващата парламентарна група и самата партия, гонейки журналист с израза:
„Айде!…Изчезвай оттука!“
Може би това е най-новият метод за спечелване на електорат за предстоящите избори!"

[Nadia]

И едно пак политическо. За изборите.

"„ИЗБОРИТЕ СЕ РЕШАВАТ ОТ НЯКОЛКО ГОЛЕМИ ГРУПИРОВКИ“

„НЕЩАТА СЕ РЕШАВАТ ОТ ТОЗИ, КОЙТО БРОИ ГЛАСОВЕТЕ“
Политолози за предизборната ситуация в страната
/Из пресконференция в БТА. Организатор: фондация „Фридрих Еберт“/
Проф. Георги Карасимеонов:
Избори 2013 г. ще имат ново лице. Очакванията за евентуален успех в тях са за партия ГЕРБ – лидерска, централизирана, вече част от статуквото, БСП – която остава социалдемократическа партия, ДПС – лява, лидерска, силно централизирана, открита за коалиции, Партия на гражданите – на Меглена Кунева.
Партия „Атака“ се намира в процес на разпад. Интересно е кой ще привлече протестния вот в предстоящите избори! Възможни са коалиции: ГЕРБ – ДПС; ГЕРБ – Партия на гражданите /Кунева/. Труден вариант е тройна коалиция между ГЕРБ, ДПС и Партия на гражданите.
Новото в развитието на политическия живот според проф. Карасимеонов е доближаването на партийната система в България до европейския модел – налице са лявоцентристки, дясноцентристки партии и пр. Според него водещо място си остава проблемът за социалната справедливост, което становище породи несъгласие у участници в пресконференцията в лицето на професори-политици.
Проф. Петър Емил-Митев:
Предстоящите избори ще бъдат съпроводине с няколко значими проблема:
1.   Проблематизиране на евроинтеграцията на България – еврофондовете са изплатени едва в рамките на 14 %; Тази неефективност в изпълнение на поетите ангажименти от страната ще намали тези фондове. В България е силно ограничена икономическата инициатива. Всички тези процеси са зависими и от приключването на бюджетния цикъл на Европейския съюз през 2013 г.
2.   Проблем е самият Европейски съюз! България е пълноправен, но не пълноценен член на този съюз.
За политическите партии:
Те губят своята идентичност и изпадат в изолация.
ГЕРБ – през 2005 г. тя се характеризира като „нова, национална, дясна“. Трудно ще запази тази своя идентификация.
Според проф. Митев е трудно осъществима коалиция между ГЕРБ и ДПС. Шансовете на ДПС са ограничени, поради сближаване на българското правителство с Турция, възможността от нова етническа партия на отцепилия се от ДПС Касим Дал, както и факта изолираност на ДПС от Анкара. Две партии от етническо естество в България не биха били полезни за страната според участници в пресконференцията. Пример за този извод е наличието на две проблемни подобни партии в Македония.
Партията на Бойко Борисов се е превърнала категорично в партия на властта с необичайна концентрация на тази власт, което вече е характерна черта към нейната идентичност.
Понастоящем политическата ситуация се характеризира с т. н. „пълзящ авторитаризъм“, който вероятно ще бъде камуфлиран, с рестарт и нормализация – при коалиция ГЕРБ не би могла да осъществява свободно своя авторитаризъм, а Борисов е отворен за коалиции.
Проф. Петър Емил-Митев е категоричен, че „нещата се решават от този, който брои гласовете!“ Важни си остават правилата на играта, върху които е необходимо да се съсредоточи вниманието на обществото!

Доц. Евгени Минчев:

Според доцента всяко подценяване на Бойко Борисов му осигурява значителни бонуси.
ГЕРБ ще продължава своя успех в задържане на своята популярност. БСП остава с ограничена подкрепа и с намаляване на ядрото й. Възможна е електорална подкрепа в рамките на 15-18 %. Тя е подкрепяна индиректно от ГЕРБ в играещата от нея роля на опозиция, но никога не успява да надскочи тази отредена й роля. Партията на Меглена Кунева рискува да загуби стабилност и идентичност в подкрепата за нея по равно и от леви, и от десни. ДПС се очаква да получи среден резултат. „Сините“ се намират в индуциран разпад, организационен хаос и кадрова криза.
Програмно-стратегическа криза е характерна за всички партии.
ГЕРБ се характеризира с фискалност, консерватизъм, тесногръдие, гордост от „балансиран бюджет“, дори водещ до бюджетен излишък, уклон към авторитаризъм. Хаотична е като визия и политика.
БСП е в незавидно състояние. Лишена е от стратегическа идентичност и визия.
Меглена Кунева няма съдържателна политика.
В българското политическо пространство текат необратими процеси, характеризиращи се с липса на доктрини, стратегии, подходи. Засега според доц. Минчев няма вариант ГЕРБ да не е водеща политическа сила.
Проф. Антоний Тодоров:
Партиите изживяват дълбока структурна криза с изразени конфликти, влияещи силно върху тяхното формиране. Не се ползват с доверие в обществото, липсват им каузи и вътрешнопартиен живот. Атака и РЗС вече са вън от играта. По отношение на финансирането на партиите бивш съветник на президента Желю Желев изразява категорично мнение, че „изборите се решават от няколко големи групировки“, с което проф. Тодоров е напълно солидарен. Всички партии, представени в Парламента, са подкрепяни от икономически групировки без изключения.
Съществува тенденция към създаване на нови партии.
Турция не ще заложи на губещи партии…
Мнение на доц. Минчев по зададен въпрос:
За новосъздадената партия на Димитър Стоянов: „Партията на Стоянов и майка му е като политически клиент в очакване на повикване…Георги първанов – също. Идеалистично е връщането му в БСП на ръководния пост.“
На въпрос кого ще подкрепи Турция – ДПС ако е в коалиция с Герб, или ГЕРБ ако е извън коалиция с ДПС, доц. Минчев отговаря:
„Ще сгреши всеки политик, ако реши с външна намеса да решава вътрешнополитически проблеми в страната си.“"

[Nadia]

Едно последно, автобио от нея:

"Коя съм аз?
Здравейте! Аз съм Цецка Бончина. Чудите се коя съм!  Отлично! Сега имате възможност да научите, ако имате време и търпение…

Родена съм на брега на истинска златоносна река, бележеща извора си от северните склонове на западна Стара планина, в отдавна “затихващо”селище, както го квалифицираха преди доста години малоумни, управляващи държавата ни. И сториха всичко – и възможното, и невъзможното, за да го превърнат в такова. Не се възмущавайте от липсата на евфемизми! Във време като нашето няма място за такива. “Малоумни” ги нарече и моят почитан световноизвестен и по-малко български-известен мой земляк Йордан Радичков. Някогашната нива на родителите ми, “закупена” от наивната ми майка, /вече покойница/, преди две години за жълти стотинки от българо-италианец, “инвеститор”-мафиот, беше на километър от родното село на мъдреца – Калиманица, изселено пак от недалновидни държавници, самозабравили се от хиперпроекти за собствените си “паметници неръкотворни”, с болезнена надежда да увековечат  гръмогласно легитимираното си его…

В семейството ни съм най-малката от три сестри. Като девойка все си мечтаех да се случи нещо изключително, нещо свръхромантично в живота ми. Очаквах подобен миг ден след ден, година след година. Уви! Нищо главозамайващо не се случваше. Докато един ден:

…Липси са товарили душите на родителите ми през целия им живот. Но те са си виновни – защо им трябваше да бъдат строги, морални, дисциплинирани, добродушни, родолюбиви? И достойни! За кого и за какво? Единствено за децата си, оказа се впоследствие. От ДС /“Държавна сигурност”/ предложили на баща ми “добра служба”, която светкавично щяла да го изстреля във висините с чин “генерал”! Горкият мой татко! Отказал категорично! Дори останал възмутен от обидата. Беше завършил само основно образование, но компенсирал липсата на образованост със свръхинтелигентност, придобита чрез много любознателност, много книги и много пътувания. Но пък беше очевадно, че ДС не беше претъпкано с образовани и свръхинтелигентни!

И така, нашите родители ни бяха възпитали повече от престъпно – по спартански, с придобиване на качества, които те убиват във време като днешното…Ако не успееш да се превъзпиташ. Но как да го сториш след няколко десетилетия на вярност към Родина, майка и баща?…

Няколко години пътувах всяка седмица до близкия град Михайловград /днес Монтана, някога Кутловица/, където учеха сестрите ми, за да им нося пълни кошници с храна, която майка приготвяше с много любов. При едно поредно пътуване, слизайки от автобуса, вече се смрачаваше и градчето почти беше замряло. Била съм около десетгодишна. Пътят до квартирата на сестрите ми минаваше през т.н. градска градина, осветявана преди повече от четири десетилетия преди всичко от небесните светила. Пътеката минаваше точно пред градската тоалетна на окръжния град. Вече изнемогвах от тежките кошници, когато съвсем близо до мен долових необичайно подсвиркване, или дюдюкане, или шушукане – споменът е поизбледнял от годините, но съвсем ясно помня и виждам до ден днешен идиотското “мъжество” на изрода, който го клатушкаше пред детските ми, обезумели от страх очи…Изпуснах кошниците, всичко се разпиля…С нечовешки писъци успях да посъбера онова, което успях да видя в настъпилия ужас и отново хукнах по пътеката към квартирата на сестрите ми…И никой нищо не чу и не видя…Нямаше жива душа…Не смея да помислям какво щеше да се случи с малкото селянче, ако онази привечер беше сегашна привечер!!!/Нека някой посмее да оспори, че “онова “ време имаше и “положителни” характеристики – все пак изродът не изнасили детето, нали!/ Оттогава ми остана привидно неосъзнатата ненавист и омраза към “силния” пол”!

А девойката от миналото жадуваше романтични и забележителни събития в живота си! В последвалите години зейна Адът. И не се затвори. До днес, когато пиша тези редове. Но за да има все пак някакъв смисъл скромният ни живот, понякога проблясват и светлините на Рая:

Миналия уикенд /6 ноемри/ в къщата в родното ми село посрещнах скъп приятел – проф. Галилей Симеонов. Наричат го “последният жив класик в националното ни графично изкуство”, поставен в класацията на елитните художници от втората половина на 20-ти век, “свирил първа цигулка през 70-те години в бранша”, както споделя Теодоси Антонов, директор на художествена галерия ”К.Петров”. Някой ден ще ви разкажа как живее днес този гений! За срам на нацията ни, която и той е прославял с години!

Посланието, което магьосникът саморъчно написа в личния ми тефтер, е достойно за историята. То осмисля всички спадове и извисявания. Преписвам  го дословно:


“Или Животът, или Смъртта са нищо!? Защото подобно на тях, подобно на великите хайдути, имаме шанса да сме най-отгоре им.
Важно е да се изнижем забележимо!”…

 

Следва Продължение.

С почит към Теб, уважаеми Читателю!

Авторката"

...

И Светлана Александрова във връзка с горното съдържание:

"17.04.2011 в 11:37
Честит празник!
Цветница е началото на нов цикъл в българската природа от векове. Пожелаваме ти здраве, ентусиазъм и топлина в душата ти. Продължавай да носиш светлина и чувствителност. Обичаме те!

Александра, Християн, Светлана , Красимир"

Ами това е всичко от нея, което имах и реших да ви го споделя. Да завърша с "Без Страх

Завинаги!"

[Dimitroff]

Браво! Така се пише! (thumb up) Че гледам и аз да се включа с едни от отминалите години. Само да ги намеря и ще е, когато намеря време.

[Dimitroff]

Намерих времето. Времето е наше! Гледайте сега какво става! Почвам го с това от отминалите.

КУЛИНАРНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ С ЕКСТРИ… СТРАНОПРИЕМНИЦА ЧУЧУРА В СОФИЯ НА бул. Х. Ботев.
05.02.2012

Не мога да не споделя с някого това изключително преживяване, за нещастие няма с кого друг, така че ще е с вас.

Няколко пъти минаваме покрай тази кръчма и ни хареса табелата и, една такава дърворезбована и обещаваща нещо интересно и вкусно…
Та така, след няколко месеца най-накрая ми се отдаде случай да я посетя.
С влизането ме изпълни лека паника, поглеждайки мръсотията и паяжините, но си казах – разбираемо, битова обстановка искат хората да се почустваме като в истинска стара кръчма.
Оглеждахме къде да седнем и си избрахме една паянтава и скърцаща маса която се клатеше все едно е насилвана от отряди дървояди в продължение на векове и закрепена с два пирона след поредното пиянско сбиване и започна да ни обзема съмнение че тази „страноприемница“ не е точно това което си представеяхме и е възможно да има леки несъответствия между реалноста и фантазиите ни породени от обилно слюнкоотделяне и глад.
Дойде усмихнат застаряващ сервитьор с физиономията на квартален алкохолик с дълъг стаж и опит и ни подаде менютата. веднага го контраатакувахме с въпроса:
-Какво ще ни предложите което да ни впечатли и да ни се хареса?

Получихме само мънкане и намеци че всичко е мого вкусно и се прави на момента.

За да придобиете представа за нивото на готвене в такива кръчми е задължително да се поръча следното:

кебапчета и кюфтета
картофи
супа
готвено

Така и направихме но резултатите се оказаха не просто по слаби от очакваното, а направо бяха размазващи!

Да караме подред. Първо ни донесоха напитките които категорично отказахме да пием в предложените ни чаши…
След това от горния етаж дойдоха няколко човека в домашни дрехи преобладаващо с неофициални анцунзи – /явно си живеят там/, сред тях и едно дете което тичаше, обикаляше, викаше и си играеше измежду масите и клиентите… впрочем клиенти бяхме само ние и още една маса.

Няколко думи за менюто:
Супата… УЖАС, НО СМЕ ВИЖДАЛИ И ПО ЛОШИ…
Кебапче и кюфте… какво да ви кажа, ако харесвате полуфабрикати от най-нисък клас ще ви харесат. кюфтето с форма на изрязано от дебел картон и със същия вкус, кебапчето и то подобно.
Шопска салата… няма какво да кажа, завидно нормална на фона на всичко останало. поръсена с фино настъргано сиренце без излишна камара магданоз… разбира се според сезона ,скромна порция с гадни изкуствени зеленчуци, за което не ги обвинявам.
Пържените картофи дойдоха в чинийка, която прилича на тези често поставяни пред тоалетните на ресторантите да пуснете някоя стотинка, тип балкан турист – чинийка от комплект за чай.  Картофите вътре не бяха лоши, все пак е трудно да не можеш да опържиш готови бланширани картофи.
Нищо друго не си струва да се спомене, с изключение на невероятната вкуснотия, който се наложи да чакаме повече от час – „Телешка глава в шкембе“.
Тази гозба съм я ял на доста места и винаги е била вкусна, но тук успяха да ме изненадат и то БРУТАЛНО!!!

Гледахме това което донесоха с нескрито учудване и интерс, миришеше и изглеждаше като евтина консерва кучешка храна размита в топла вода, а най-лошото беше и ЧЕ ВКУСЪТ И БЕШЕ СЪЩИЯ.

Побързахме да се махнем оттам без да сме си хапнали и пийнали. сметката поне беше ниска, цените са си доста ниски 1 левче за кебапче, обедно меню за 5 лева и някакви подобни евтинки изкушения.

Да не забравя да ви кажа, ако все пак решите да посетите тази кръчма, то отидете до тоалетна преди това и си измийте ръцете, за да не ви се налага да посещавате тяхната тоалетна…
Аромата и хигиената ги няма и ви избива носталгия за градските тоалетни…

Порових в нета да разгледам има ли други мнения за тази кръчмичка… и попаднах на нещо невероятно написано 2001-ва година в сайта на весник Стандарт, а предполагам че е било публикувано и в самия вестник. Една статия за тази невероятна страноприемница и вкусните гозби в нея…. Зачудих се много – какво е получила авторката, за да напише подобна статия?
Наистина и е харесала кухнята? – не вярвам…
Получила е някой лев?
Получила е безплатна вип вечеря?
Или просто е роднина?

ето я и статията написана от Албена Атанасова

http://paper.standartnews.com/archive/2001/11/02/family/s3177_8.htm

Ако някой е ходил там, нека сподели – ние ли сме попаднали в кофти момент или написаното си е вярно?

[Dimitroff]

Три кучешки истории които ме трогнаха.

Колкото повече опознавам хората, толкова повече ги намразвам. Интересното е че колкото повече опознавам кучетата, толкова повече ги обиквам.

Тук ще ви преразкажа на бързо три истории за кучета които ме трогнаха много.

Първата история е от миналата година. Можете да намерите клипове в youtube и в vbox има доста и да я изгледате, на мен ми е тежко да я гледам, затова и няма да постна клипа тук.
Куче е блъснато на магистрала от минаващите коли, и вие от болка, мъчи се да се изправи, но не може задните му части са неподвижни. Друго куче чува виковете му за помощ и се провира между колите за да го спаси! ТОВА Е МАГИСТРАЛА! Кучето на няколко пъти рискува да бъде блъснато. Захапва блъснатото куче за врата и го изтегля извън пътя!!! Рискува собствения си живот за да помогне на другото куче. Не знам дали са роднини или са улични приятели. Важното е че кучето се спуска и помага на другото! КАК ЗАЩО? ИНСТИНКТИ ЛИ СА ТОВА?

Втората случка е стара от времето на комунизма. Стопанин на куче заминава някъде със самолет и така и не се връща. Кучето до края на живота си остава на аерогарата и посреща всеки един пристигащ самолет. Вглежда се в слизащите пътници търсейки стопанина си! Така и не дочаква завръщането му, но е вярно и неотлъчно до края на живота си то чака и се надява.

Третата е сходна със втората, но действието се развива на железопътна гара в Япония. Кучето всеки ден изпраща стопанина си до гарата. откъдето той отива на работа, а кучето се прибира и вечер отива отново до гарата за да посрещне стопанина си като се прибира. Това продължава с години, докато един ден човекът умира на работното си място. Кучето продължава ден след ден да ходи всяка вечер и да чака стопанина си да се прибере. В продължение на повече от десет години до смъртта си кучето всяка вечер в определения час отива на гарата и чака…

Най-лошото в цялата тази история е че докато пиша за кучетата се просълзявам, а не ми се е случвало скоро да пиша за хора и да се просълзя… Нима кучетата са станали повече хора от нас?

п.п. сега докато търсех снимка за тази статия в гогле попаднах на информация в wiki за третата история, ето и линка WIKI – ХАЧИКО Хората дори и статуя са му направили.

Коментари:

 lilia on 13.01.2011 at 23:17

Когато става дума за самота-няма нещо което да я опише…Движи ,убива…

 Val on 05.10.2011 at 12:44

Историята на Хачико дори е екранизирана. Филмът е много добър Но най-хубавото е, че е по истински случай Има и още една кучешка история, която си заслужава да се види – Осем герои (Eight below) се казва филма. Пак е по истински случаи и се разказва за 8 кучета, които сами оцеляват зимата в Антарктида. Кучето е най-добрият приятел на човека Никога не трябва да го забравяме ;]

 pti on 03.01.2012 at 00:45

Знам тези истории. Но те са тъжни.
Може би исторически най-важната е когато руски писател – Тургенев ли беше или Чехов, подарява кучето си на френския писател Балзак, който му е на гости в Русия. Кучето избягва от Париж и намира пътя да се върне при стопанина си на хиляди километри.
Казах „тъжни“… То и това не е много весело, но го пускам, защото е изключително трогателно и няма как да го режисираш.
http://www.youtube.com/watch?NR=1&feature=endscreen&v=4g76K6Y6QY0

 pti on 03.01.2012 at 03:00

Като съм почнал, давай:-) Авторът вероятно има пред вид (то има още хиляди) този клип –
http://www.youtube.com/watch?feature=endscreen&NR=1&v=Mov_05Us8Fc
(Аз съм го преживял това наистина)
Хайде нещо по-весело -



 pti on 28.12.2012 at 18:08

Не можах вчера да гледам филма „Хачико“. Пуснах търсене „балзак куче тургенев“ и стигнах до вас. Всъщност името му, изминало хиляди километри за да се върне, не е толкова важно. Важното е, че кучетата се състезават с жената и коня, за да бъдат най-добрия приятел на човека.
:-)

[Dimitroff]

Не овчарка, а питбул, не стопанина, а друг е изяден, не били компютри, а били компоти…

20.04.2009

Evil Dog

http://dnes.dir.bg/2008/03/11/news2757460.html

Ето затова не си купувам вестници и не следя новините от години…

каквото хвана по телевизията и мерна в нета…
та топъл пример

Гръмнаха заглавия – НЕМСКА ОВЧАРКА ИЗЯДЕ СТОПАНИНА СИ…
немска овчарка нахапала до смърт стопанина си…
бре да му се невиди – аз като горд собственик на такова куче си викам това трябва да го прочета – как може овчарката да изяде стопанина си – веднага ме загриза – ами нали с това се славят колко са верни на стопаните си тея овчарки …

И се помъчих да си представя как аджеба моята АМБЪР ще ме нахапе мен – дето съм я отгледал от една топка космии бълхи
хранил съм я и съм и чистил акотата
Не може да стане !!!
та докато размишлявам – се появиха новости по темата и какво се оказа…

НЕ БИЛО ОВЧАРКА -А ПИТБУЛ…
НЕ БИЛО НА ИЗЯДЕНИЯ – А НА НЕГОВ СЪСЕД…

Сетих се за темата отпреди няколко месеца – Англичанка нахапана от собствените си кучета които гледала в двора си
после се оказа че били бездомни, после били на комшията и после … после всичко си замлъкна – ихууу всяко чудо за три дни …

та се сетих за стария виц от татово време:

изнесли сме 100 000 компютри за Япония..
обаче се оказало – че не били компютри – а компоти
и не били за Япония а за Русия
и не били 100 000 а били 10 000
и не сме ги изнесли- а сме ги внесли …

та цялата тая работа не попречи на злобните и завистливи хорица да писнат против кучетат колко били лоши злобни миризливи и дай да ги избием .. бля бля бля …
МРАЗЯ ХОРАТА – И СЕ ГОРДЕЯ ЧЕ СЪМ ТЕМЕРУТ …
НЯМАМ ТЪРПЕНИЕ ДА ДОЙДЕ ВОЙНАТА И ДА СЕ ПОИЗЧИСТИ ЗЕМЯТА ОТ ТОЛКОВА МНОГО ХОРА … просто не заслужаваме да живеем ? май се поотклонихме а РЕВОЛЮЦИЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯ ТЕМЕРУТИЗАЦИЯ НА ПОПУЛАЦИЯТА – УРАААААААААААААА :lol: :lol:

–––––––––

[Dimitroff]

Това ще го пейстна с редакции (цензури), за да не изям бан заради езика.

ЯДЕМ Л.ЙНА… сори за думата но има цели презокеански кораби кръстени на нея !
20.04.2009

Осрахте държавата осрахте я – поевропейчихте, поамерикачихте, поромихте… направо и еб.хте мамата – айде това ще ви го простя…
Че осрахте и маратонките и човек обикаля по три дена по „Графа“, да си търси маратоняци и само едни и същи грозни, осакатени галоши навсякъде, с горд надпис точно под цена 200 лева, пише маде ин шина
Ви го намъдрям и за обувките по цяла пиротска обувки немой да си купиш, по 60-100 лева боклуци и грозни … нямаш избор купуваш…
качесто друг път, визия ич… еб. ги прощавам им
ОБАЧЕ ЧЕ ОСРАХТЕ МАНДЖАТА НЕМА ВИ ПРОСТИМ, Л.ЙНЯРИ ДАНО ПАРИТЕ ДЕТО ГИ ПЕЧЕЛИТЕ ОТ ОСИРАНЕТО НА ХРАНАТА, ЗА ЛЕКАРСТВА НА ДЕЦАТА СИ ДА ГИ ДАВАТЕ !!!

Не съм си купувал пилешко от 2 години – ядем мазни ПАТКИ само че поне не са изхакани колкото пилешкото
свинското и него осрахте – отнямай накъде проядох агнешко – даже мисля да ходя и да се обрежа вече …

И САЛАМА КАМЧИЯ КЪФ БЕШЕ УБАВ ЕДНО ВРЕМЕ А СЕГА И КУЧЕТО МИ НЕ ГО ЯДЕ…
ЩОТО И ПОТРЕБИТЕЛИТЕ СТЕ Л.ЙНА – ТЪПИ КОНЕ С КАПАЦИ СТЕ ВСИЧКИ – ПРОМИВАТ ВИ МОЗЪЦИТЕ С РЕКЛАМА И КУПУВАТЕ КАКВОТО СА ВИ НАБИЛИ В ТЪПИТЕ НЕГРАМОТНИ КРАТУНИ – /ДАНО ИЗМРЕТЕ НАРЕД ОТ БОЛЕСТИ ВОЙНА И НАСИЛИЕ/

38 ДЕНА ОТ ИЗЛЮПВАНЕТО НА ПИЛЕТО ДО КЛАНЕТО МУ – 38 ДНИ И ЗА ТОВА ВРЕМЕ ТО СТАВА КИЛО – КИЛО И ПОЛОВИНА – Л.ЙНЯНО МЕСО И ЛЕД …

В КРЪЧМИТЕ ДАЖЕ И В КЕНТЪКИ ПЪРЖАТ НАПОЛОВИНА СУРОВО МЕСОТО НАБЪРЗО ЗА ДА НЕ ИМ ПРЕГАРЯ МАЗНИНАТА И ДА Я ИЗПОЛЗВАТ ПОВЕЧЕ – ДАВАТ ТИ НАГОРЕЩЕНО ПОЛУСУРОВО МЕСО НА КЪРВАВ КОКАЛ АМА НАЛИ СТЕ ТЪПИ ГЛАДНИ И С ПРОМИТИ ОТ РЕКЛАМИ МОЗЪЦИ ЛАПАТЕ И Л.ЙНА ДА ВИ СЕРВИРАТ ПАК
ЩЕ ЯДЕТЕ!!!

И НЕ САМО ТАМ КУПУВАЛИ ЛИ СТЕ СИ ШУНКА СКОРО ? – КУПУВАЛИ СТЕ СИ АМИ, НАЛИ СТЕ СЛЕПИ ТЪПИ ПОТРЕБИТЕЛИ .. ПЪЛНИТЕ СИ ПОТЕРЕБИТЕЛСКАТА КОШНИЦЖА В МАГАЗИНА … ШУНКА – ХАХА КАК ЛИ ПЪК НЕ – ПОМНИ ТЕ ЛИ ШУНКАТА ОПРЕДИ 10 ГОДИНИ ?
А? ШУНКААА НЕ МЛЕНИ Л.ЙНА С НЕПОДОЗИРАНИ СЪСТАВКИ …
СЪМНИТЕЛНА КОНСИСТЕНЦИЯ… АМА КАКВО ВИ ПУКА НАЛИ Я РЕКЛАМИРАТ
А САЛАМА БЛЯЯЯЯХ АМ КРЕНВИРШИТЕЕЕЕЕЕЕ
НО ВСИЧКИ СТЕ ТЪПИ И СЛЕПИ И КУПУВАТЕ ДА ИМА КАКВО ДА ЯДЕТЕ И КУПУВАТЕ ВСЕ ПО ГОЛЕМИ БОКЛУЦИ
ЕДНО ВРЕМЕ СИ МИСЛЕХ ЧЕ В ЧУЖБИНА НЕ Е ТАКА И СЕ ДЪЛЖИ НА ПРЕХОДА Л.ЙНЯНАТА ХРАНА В МАГАЗИНИТЕ
БЯХ НАИВЕН И СИ ВИКАХ КАТО ВЛЯЗАТ ЕВРОПЕЙСКИТЕ СТАНДАРТИ ЩЕ СЕ ОПРАВЯТ НЕЩАТА …
ЩЕ СЕ ОПРАВЯТ ДРУГ ПЪТ И ТАМ ЯДАТ СЪЩАТА ПОМИЯ – МИ НАЛИ ТЕ НИ НАУЧИХА НА МОДЕРНАТА ТЕХНОЛОГИЯ ДА ПРАВИМ ОТ КИЛО СЛАНИНА 5 КИЛА КАЙМА !!!

–––––––––

Коментари:

 ivan on 28.11.2009 at 15:43

taka e pi4, za sujalenie si prav

 Nanny Ogg on 28.11.2009 at 15:50

Интересно, след като не си тъп потребител с промит мозък какво кльопаш ? Баба и дедо от село ли те спсяват или си минал на фотосинтеза?

 OBERiON on 10.12.2009 at 20:21

Подбирам дева.. зор е и често не улучвам, но поне мога да си позволя да експериментирам… повечето си ядат гнусениците и не им пука…
и ти хапваш пица от лев и пИдИсе нали… мм че укуснуууууу

[Dimitroff]

Това мисля, че е ок. "Беше хубавица, а сега си крава…
20.04.2009

Това не е писано от мен – копи и пейста си свършиха работа… тези текстове преди 100 лета бяха обърнати в песни … хм колко са атуални дори и сега. Разбира се повечето от вас с закърнелите си мозъци трудно ще го осъзнаят, но това си е ваш проблем …

оргинал:

ВРЕМЕТО МИНАВА

Понеже отскоро носиш халка,
и се гордееш дори със това,
след бала ти сватба, егати живота,
мъжа ти в казарма – строителна рота.

Твоята свекърва пази те на село,
храниш там прасето, да е по-дебело,
вечер новините гледаш чернобели,
и сама заспиваш сред стени дебели.

Преди все те гледах от моя балкон,
как те изпращаше един като кон,
и само мечтаех да бъда със теб,
но дявол го взел, тоя пусти късмет.

Рядко, но те срещам, тъй минават дните,
бързо си направила сенки под очите,
бременна си вече и си ти личи,
нищо не ми казвай, просто си мълчи.

Хубавите тикви, ги ядат свинете,
все така се случва, връзват ми ръцете,
що ли се ядосвам, карай да върви,
карай, ама вътре нещо ме боли.

Бързо се запалвам, бързо и угасвам,
и не искам аз, не искам да порасвам,
с ролки на главата и по пеньоар,
даже и по чехли ходиш на пазар.

Беше хубавица, а сега си крава,
карай да върви, времето минава,
щом живеем в блато, нека да сме жаби,
колко сте ми смешни, 20 годишни баби …

Много актуална дори и сега.
Само това с казармата го няма вече, но все пак смисълът е същия.

Загледайте се, много от вас ще се познаят тук скъпи лейдита.

да не забравяме и нашето светлУ бъдеШТе – децата …

ТОВА Е ТРАГЕДИЯ

Това е трагедия, не може така,
на чалга да учиш, малки деца,
те после порасват и става една,
непоправима и гадна беля.

Децата не искат сега камионче,
децата се молят за мобифонче,
не искат ни кукли, ни дървено конче,
те просто мечтаят за милионче.

Това е трагедия, на чувства разбити,
децата порастват и стават бандити,
те друсат кючеци и тумбаци сити,
защото във детството малко са бити.

Децата живеят във тъпа страна,
в която се носи чалга-воня,
в която се случват само гадни неща,
но всеки си вика – какво от това!

Това е трагедия, мазна полюция,
тук имаме нужда от революция,
от здрава, масирана, насилствена акция,
по време на някоя детска ваканция.

Децата ще плащат родителска грешка,
и много ще страдат от глупост човешка,
ще мъкнат със себе си, поличбата тежка,
келеши се раждат в родина келешка.

Това е трагедия, свита в юмруци,
разпространявана от чалга-боклуци,
осакатяващи своите внуци,
дори в БеЕмВе-та, те пак са в каруци.

Децата са малки, те не разбират,
с промити мозъци пътя избират,
удавени в кича, тъпизми събират,
и чалга след чалга колекционират.

Това е трагедия – пълен провал,
всичко е празно и пълно с печал,
живот сред воня, мухъл и кал,
е как за това да ми е жал?

Децата са други и те не го скриват,
те изнасилват, те даже убиват,
те се дрогират, от болка се свиват,
но за кючеци просто загиват.

–––––––––"

[Dimitroff]

Това може да е добро за почитатели на лит. творчество.

"Сянката и тъмнината.
27.08.2010

Избяга далеч и остана там – така ти е по-добре нали!?.

Не те виня и аз бих избягал ако мога … На теб ти е лесно, реши и го направи… за мен не е така…
Има неща които колкото и да искаме не можем да променим. Сянката е моя,аз не мога да избягам от нея, не че не съм се опитвал. Разбира се че съм го правил,кой не е, но не се получи или тя е упорита или на мен ми липсва нужната сила…

Да разбира се  – опитвал съм и да я убия… поставял съм и капани, бесил съм я тровил съм я… жилава е… мисля че със скок от високо ще успея, но не ми стиска, затова ще си живея с нея…  и ще се съобразявам с това което прави тя…

Реших че светлината и дава сила… реших да я реша от силата и и така да я победя… Затворих се  в къщи, счупих лампите, закрих прозорците и заживях сам в тъмнината. Вече не виждах сянката си, но и усещах че макар и слаба, макар и невидима тя е някъде тук спотай ва се… дебне  ме… Нашепва ми в тъмното и чака… тя е търпелива, но реших и аз да бъда силен и да се боря докрай… Започнах да свиквам и да приемам тъмнината за приятел. Стртаха от тъмното постепенно изчезна…

Вече не ме беше страх от фантазиите ми. Тъмнината ми стана приятел, усещах как ме обвива нежно, как ме гали,  как ме насочва. Тя ми показа истинското лице на старите  ми приятели, разкри ми истината за тях. Лицемерието и егоизма им. Сега разбрах че те са фалшиви. Благодарих и искренно и и се отдадох.  Понякога фалшивитеми приятели идваха и звъняха на вратата ми. Не им отварях не ми бяха нужни, имах си тъмнината. Строших звънеца, но лицемерите започнаха да чукат на вратата. Звукът ме влудяваше и помолих тъмнината за помощ, тя винаги бе с мен тя ме разбираше и подкрепяше. Измислихме план и когато следващия път се почука, аз отворих и ги поканих да влязат. Гледаха ме странно и ми говореха нещо усмихвайки се. Знаех че тези усмивки са фалшиви, извиках тъмнината и усмивките им изчезнаха. Скоро писъците секнаха и останах отново сам с тъмнината. Блаженството ме обгърна, благодарен и се отдадох отново с цялата си душа. Тя ме прие ласкава и потънахме в забрава. Забравих за времето, то ми бе ненужно нали тъмнината бе с мен, бяхме заедно, другото нямаше значение.
Нещо не спираше да ме притеснява, усещах чуждо присъствие което пречеше да съм сам с моята любима тъмнина. Почти бях забравил за сянката… почти я бях накарал да изчезне, не и давах светлина и тя линееше. Беше слаба,  влачеше се едва едва след мен, невидима и безсилна, но присъствието и опорочаваше святоста на моето щастие. Постоянно ми напомняше за присъствието си и караше стари спомени да нахлуват в главата ми, като варварски орди. Знаех какво трябваше да направя, знаех че трябваше да реша този проблем завинаги. Бях слаб и страхлив, помолих тъмнината за помощ и тя се отзова веднага. Даде ми сила и смелост. Благодарих  и тихо и я прегърнах с любов и преклонение. Прескочих труповете в коридора и излязох навън. Лунната светлина бе слаба, но усетих как започна да възвръща силите на сянката ми. Трябваше да побързам преди да е станала силна отново. Забързах към на-високата сграда. разминавах се с някакви хора те се спираха и ме гледаха странно, разбрах защо. Те бяха роби на собствените си сенки, но не го осъзнаваха. Опитах се да им обясня да им покажа истината… Не ме разбраха и избягаха. Само една жена остана и продължи да ме слуша, но четях нерабиране в очите и. Нямах време да я убеждавам, затова се пресегнах и и помогнах да се отърве от сянката си. Оставих я да лежи на земята и се запътих към най-високата сграда която видях. Докато се качвах по стълбите чупех всички лампи за да помогна на тъмнината да ме следва. Тя не ме остави сам, а ми помагаше и напъстваше, толкова нежна, толкова всеотдайна,  бях и признателен и незнаех как да и покажа цялата  си любов. Сълзите ми потекоха от толкова благодарност и любов, те бяха дар за нея и тя го прие. Об гърна ме  с цялата си красота и закрила и ме поведе  вдъхвайки ми нови сили. Качих се последния етаж. Сянката ми усещаше че искам да се отърва от нея  и  се дърпаше с последните си сили. Чувах молбите и писъците  и усещах страха и. Това ми даде смелост за последните крачки. Не се поколебах нито за миг. стиснах я силно и я хвърлих през прозореца. Тя ме повлече със себе си, но аз знаех че тъмнината е там и ме чака усмихнах се и протегнах ръце да я прегърна…"