За игрите, които играехме
Димитри Иванов припомня как се играе на играта "Двама са малко, трима са много", че и ние да разкажем на нашите внуци (аз внуци нямам; някои хора нямат деца, съответно и внуци. Тези хора се наричат
чайлд-фри/
чайлдфри, т.е.
доброволно бездетни. Не искат да имат деца и се чувстват добре по този начин.) Аз също смятам, че е добре поколенията да знаят история (включително и тази, свързана с игрите), затова и ще дам своя дан тук по темата. За начало със споменатата вече "Двама са малко, трима са много". Според припомненото от Димитри Иванов играта се състои в следното: децата се разделяхме на тройки и казвахме "Ала-бала ница, турска паница, ой, гиди Ванчо, наш капитанчо" (аз го знам по този начин: "Ала-бала ница, туска паница, гиди Иванчо, наш капитанчо"), или "Китка, китка магданоз, кой излезе първи... тоз" (или някоя друга броилка, като например "Турци, гърци, англичани бият се със дамаджани, а пък руските катюши брулят ги кат' зрели круши."). И пак, и пак, докато накрая остане един за гоняч (т.е. този, който ще гони; гонещ). Гонячът гони, когото улови, бие му "Джандарска марка Бум-печатна" (а при нас беше "Стражарска марка. Бум-печат.") и уловеният е следващият гоняч. Ако гонячът започне да те настига, но твоят приятел го изпревари и ти подаде ръка, гонячът няма право да ви закача. Ако трима се уловите за ръце, гонячът не пипа средния, избира за гоняч левия или десния. Избира по-слабия бегач, щото по-добрият може него да настигне и той пак да стане гоняч. Изглежда елементарно. Но не е. Гонячът може да има по-дълги крака, да тича по-бързо, но ти, малякът, си по-маневрен, можеш на зигзаг между дърветата... и така.
Друга игра, която играехме беше "На фунийки" (или просто "Фунийки"). Възрастните не я харесваха и на мен често ми забраняваха, защото е опасна игра (може да те нарани някоя фунийка и дори да те ослепи). Истински случай от една игра, в която и аз участвах - на един с прякор "Гугутката" му се беше забила фунийка в ръката. Сега, когато порастнах, аз съм на същото мнение - не е добра тази игра. Както правилно съветват някои - играта е опасна и е много препоръчително да се използва маска за лице или поне очила! А, ако мен питате - направо да се забрани и никога повече да не се играе. Има толкова много други безопасни и по-добри игри.
Трета игра - "Криеница" (известна ни още и като "Жумичка", "Жмичка", "Джмичка", "Дзимчка"). Мисля, че тя е достатъчно популярна и сега, но нека цитираме Уикипедията, за да сме с чиста съвест: "Криеницата е една от най-популярните детски игри в света. На практика играта е вариант на гоненицата, при който един или няколко играчи се крият, а един или няколко ги търсят.
В България играта има много имена, като всички те произлизат от глаголите крия се, жумя и мижа: криенка, кришка-мишка, мижитарка (Велинград), миждарка (Пловдив), миженка, миженица, жумичка, жмичка (София), жуменка, жоменица.
Криеницата в България се играе от неопределен брой играчи, които се броят един друг с някоя броенка и последният играч, когото броенката посочи, жуми (мижи), т.е. скрива очите си с ръце и се захлупва на пейка, дърво, камък или друго предварително избрано място за жумене. Жуменето продължава определено време като играчът брои бавно до определено число или казва на глас някоя броенка, докато останалите играчи се крият. След приключването на броенето или на броенката жумещият отваря очи и започва да търси скритите играчи. Когато открие някого, той трябва да се затича до мястото за жумене и да го заплюе, т.е. да пипне мястото за жумене с ръка и да извика на висок глас „Пу за Иван“, например, ако откритият е Иван. (В някои области на България заплюването действително се извършва с плюене вместо с ръка.) Същевременно криещите се играчи трябва да се доберат до мястото за жумене и да се заплюят сами, т.е. да кажат „Пу за мен“. Последният заплют от търсещия играч жуми следващата игра.
За да не може някой играч да стои точно зад жумящия и да се заплюе веднага след започването на играта, преди да отвори очи жумящият играч обикновено казва Кой пред мен, кой зад мен, кой от двете ми страни, три пъти подред жуми, отварям аз очи!.
Ако търсещият играч сбърка при заплюването, т.е. сбърка някого от криещите се играчи с друг, играта се повтаря като отново той жуми. Грешката се известява на криещите се играчи с викове Спукано гърнето, млякото тече! (Или само Спукано гърне!). Ако търсещият не успее да заплюе никого, отново той жуми следващата игра.
Вече заплюлите се играчи могат да издават на криещите се местоположението на търсещия с викове — Салам, стой си там!, ако търсещият е близо до мястото за заплюване и излизане би било неподходящо или Суджук, бързо тук!, ако търсещият играч е далеч и моментът за заплюване на криещите се е подходящ.
Когато търсещият реши, че последният играч, когото той е заплюл е най-добре да жуми следващата игра, той може да обяви Царски път до десет, при който се брои бавно до десет и всички криещи се могат да излязат и да се заплюят, без да се притесняват, че търсещият ще ги заплюе. Царски път се обявява и когато все още има неоткрити играчи, но търсещият не може да ги намери. Ако те не се появят след като търсещият преброи до десет на висок глас, той може да ги преплюе и последният преплют играч жоми . Възможно е, при по-големи игри, когато времето на царския път е било недостатъчно, да се даде последващ с по-голяма продължителност (напр. Царски път до 20)."
https://bg.wikipedia.org/wiki/Криеница https://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/deed.bg Играехме често и на гоненица (или "гоненка"). За нея в Уикипедия:
https://bg.wikipedia.org/wiki/Гоненица.
Друга игра - "Стражари и апаши". За нея в Уикипедия:
https://bg.wikipedia.org/wiki/Стражари_и_апаши.
Имаше и още една - ние сме я играли, а и знам, че и почти паралелно други също са я били преоткрили/открили (на стотици километри от нашето място) - бяхме я нарекли "показваница" (другите не знам как я бяха нарекли и дали въобще са я наричали). Няма да обяснявам повече за нея, защото ще влезне в разрез с някои правила, които се спазват тук по една или друга причина.
Играехме и игри на карти. Първата, която научих беше "Война", а след нея - "Сантасе" (известна и като "Шестдесет и шест"/"66"). Повече за нея в Уикипедията:
https://bg.wikipedia.org/wiki/Сантасе. Най-накрая (в тийнейджърските/юношески и младежки години) играехме и на белот (или "бридж-белот"). Повече за бридж-белота:
https://bg.wikipedia.org/wiki/Бридж-белот.
Връщайки се отново на детските години - много популярна игра беше "Развален телефон". Ще цитирам: "Развален телефон е стара детска игра, която се играе в България. Играта се играе като децата се нареждат едно до друго в редичка и шепнешком на ухо си съобщават, без да повтарят, по ред някаква дума, израз или изречение. Всяко следващо дете предава нататък това, което е разбрало, докато не се стигне до последното, което казва на глас какво е чуло най-накрая. Много често последното дете казва нещо, което няма нищо общо с оригиналната дума – в това се състои и забавлението от играта. Ако думата, която е казана от последното дете, не е вярна, то отива последно и така се редуват."
https://bg.wikipedia.org/wiki/Развален_телефон https://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/deed.bg. Това беше една от най-любимите ми детски игри по няколко причини, но сега няма да се спирам на тях.
Да не забравя и така популярните "Топчета". Ето снимка на няколко топчета с които се играеше "На топчета":
By Jorge Barrios - Trabjo propio., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2851639. Да цитирам и за нея: "Топчета (или още стъклени топчета, мраморни топчета) е детска игра, която се играе с топчета, направени от стъкло, глина, керамика или порцелан, а понякога и с метални топчета от машинни лагери. Техният диаметър варира от около 0,5 до около 3 cm, в отделни случаи почти до 8 cm.
...
Правила на игратаИграта има много версии по света. Един начин за игра е да се начертае кръг с пръчка в пясъка, и отделните играчи да се редуват и с тяхното топче да се опитат да избутат топчетата на другите от кръга. Друг начин е да се издълбае дупка в пясъка или земята и да се правят опити да се вкара топчето в дупката като междувременно се елиминират топчетата на другите играчи. В трети вариант целта на играта е да се уцелят и „пленят“ противниковите топчета, като така те преминават от едни в други ръце и сменят собственика си. Четвърти вариант е да се целят заложени топчета, като може да се цели и топчето на противника.
За спечелването на играта се използват различни тактики, като например хвърляне на топчето в защитена или отдалечена територия. Както при всички детски игри, правилата търпят промени и се адаптират към обстановката. Не по-маловажно значение от ловкостта за играта има и естетическото удоволствие от различните цветове и по-рядко разпространените топчета.
...
"
https://bg.wikipedia.org/wiki/Игра_на_топчета https://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/deed.bgИмаше в моя игрови опит и 2 игри "Филми" ("На филми"). Да играем на филми означаваше:
а) Два (или повече) отбора да се състезават, опитвайки се да познават филми. Например играем аз и Петя в един отбор и Теодор и Милена в друг. Теодор и Милена си намислят някой филм (например "Слонът - моя приятел") и ми го казват само на мен. След това предизвикателството е аз, без думи, да предам на Петя информацията за филма и тя да каже, че става дума точно за този филм - "Слонът - моя приятел", а не за някой друг (например, ако каже, че е "Междузвездни войни" или "Неочаквана ваканция" нашият отбор губи). Следователно първо се показва колко думи има в името на филма (в случая - три), след това се опитваш да изиграеш/имитираш слон и така.
След това, ако познаем, ние с Петя си намисляме филм и го казваме само на Теодор или само на Милена и така.
б) Този вариант беше по-различен. Можеше да се играе с отбори или самостоятелно (всеки за себе си). Намисляше се (избираше се) буква - например буквата "н" и всеки трябваше да каже филм, който започва с "н" - "Неочаквана ваканция", "Нашествениците", "Ну, погоди!" (известен на български като "Ну пагади"/"Нупагади" и др. представяния на руското название, и др.)
По-натам, ако се сетя и за други игри, ще продължа тази тема.