"Баща ти да дойде, пък да направи!"
Вуйчо ми все правеше нещо из двора (на единственото село, което имах като малък. В смисъл, че другите деца си имаха и по две села често, а почти нямаше случаи, когато някой/някоя да няма и едно село, т. е. да е напълно "гражданин" или "гражданка" по майчина и бащина линия
, та основно си бяха "селяни" по майчина и бащина линия, а някои, като мен" си бяха "полуселяни" по майчина или по бащина линия). Най-голямото му постижение беше да изсече една малка гора в задния двор (аз му помагах да изнасям изсечени храсти, клонове, треви и пр., дори да сече дърво (дърпайки въжето през цялото време, че да не падне върху него докато сече с брадвата), та си спомням), който по-късно се превърна в царевична нива за много години. Абе, накратко, човекът беше много деен и ми се струваше, че обича да прави тези неща. В един хубав ден реших да му дам нова идея и викам, по детски и чистосърдечно:
- Вуйчо, виж съседите имат парник. Дай и ти да направиш тука един, аз ще помагам.
И тук баба ми, която може да си е помислила, че вуйчо ми ще заключи, че тя ме е накарала да му кажа така и ми поряза ентусиазма (някаква такава ще да е била мотивацията й да ми рече онова от заглавието - "Баща ти да дойде, пък да направи!"). Сега, жената може да си е имала добри мотиви (макар и леко параноични), но това, което каза и начинът по който го изтърси (троснато) ме натъжи и уби за дълго време инициативността ми.
В нейното ("Баща ти да дойде, пък да направи!") имаше и скрита критика (волна или неволна), че баща ми не прави достатъчно по делата на село. В интерес на истината, той наистина не беше като вуйчо ми да ходи там често (една от причините, че нямахме кола, а вуйчо ми имаше), но когато беше (по няколко пъти годишно) се включваше по лозята, царевицата, готвенето, животновъдството... не може да се каже, че нищо не е правил.